Тайната

ТАЙНАТА

Настъпи пролетта. Земята ту се стягаше от студ, ту се отпущаше, за да даде възможност на растенията да се покажат на белия свят. Цветът на полето бързо започна да се променя в зелено. Слънцето започна да се задържа по-дълго на небето. Дните видимо пораснаха. Започна сеитбата на пролетниците – житото, фия, просото, ечемика. Появиха се лястовиците и щъркелите. Едни от тях започнаха да ремонтират старите си гнезда, а други да строят нови. Пъпките по клоните на дърветата набъбваха и всеки момент щяха да се разтворят.

Колкото повече наближаваше месец май, толкова повече неспокойствие обхващаше Коста. Кир Ахмед го виждаше да помага в обора или двора или да броди из полето. Често пъти, когато беше при него Ахмедчо, Коста не чуваше какво му говори и едва когато малкият го побутваше, той сякаш се стряскаше и се завръщаше някъде отдалеч, където го бяха отвели мислите му.

Един ден преди обяд Кир Ахмед го изненада с посещението си. Коста, който беше седнал пред тезгяха и разсеяно гледаше през прозореца, не усети кога влезе. Едва когато старецът се закашля, се стресна.

– Извинявай, Кир Ахмед ефенди, не разбрах кога си влязъл – се извини той.

– Нищо, нищо. Случва се. Виждам, неспокоен си. Хайде, да излезем да се разходим малко навън – предложи той. – Селим, доведи конете!

Селим, който го чакаше отвън, веднага отговори:

– Те са тук, Кир Ахмед ага.

След малко двамата излязоха навън. Селим помогна на Кир Ахмед да се качи на охранения алест кон. Това беше неговият стар приятел Люзгар. Коста ги беше виждал двамата и чувстваше, че има някаква невидима, здрава връзка между тях.

Конят, който бяха довели за Коста, беше млад черен жребец с бял нишан на челото. Неведнъж бе наблюдавал с възхищение как той се носи с вдигната глава и вирната опашка из полето, и си мислеше – ето това е кон, не кон, а фурия. Сега той пое юздата от Селим, потупа го приятелски по шията, преметна повода през главата му, мина от лявата му страна като продължаваше да му говори, хвана се за седлото и изведнъж се метна на гърба му. Животното не очакваше да го яхнат, изцвили и се изправи на задните си крака. Коста стегна колената, опъна юздата и инстинктивно се наклони напред, за да не падне. Лицето му се опря на гривата. В следващия миг жребецът полетя напред към разтворената порта. Коста се наведе, за да не удари главата си на горната греда и те се понесоха през полето. Кир Ахмед гледаше усмихнат. Той подкара след тях в лек тръс. След километър луд бяг Коста се наведе напред. Потупа коня по шията и леко опъна юздата.

– Спокойно! Спокойно! – заговори той. – Спокойно, че Кир Ахмед остана много назад.

Конят сякаш го разбра и мина в тръс, след това ходом. Когато Кир Ахмед ги застигна, те вече вървяха един до друг, като приятели. Коста възседна отново жребеца. Той само изпръхтя и тръгна.

– Много бързо станахте приятели – отбеляза доволен Кир Ахмед.

Те яздеха и разговаряха. Минаха край село Карапча и след минути застанаха накрая на високия морски бряг. Вятърът беше силен, източен и вдигаше огромни вълни, които с ярост се разбиваха в брега, намиращ се на двадесетина метра под тях. Вдясно на около 5 километра, се виждаше Шабленското езеро. Коста се вгледа в брега, който се извиваше на юг от него. Ето там той плавно се издигаше нагоре, а там от най-високото за първи път видя морето преди осем месеца. „Какво ли правят Саранди, дядо Желез и цялото им семейство?“ – мина през ума му.

– Хей там, вляво е Мангалия, а по на север е Констанца – му показа с ръка Кир Ахмед.

В това време на хоризонта се показа ветроход. Отначало едва се забелязваше. Виждаха се само горните платна по мачтите му, но постепенно той нарастваше, за да се превърне в грамада от опънати от вятъра платна, грамада, която като огромна птица се носеше ниско над вълните на юг.

Коста гледаше учуден.

– Какво е това? – запита той.

– Ветроход – отговори Кир Ахмед.

Слязоха от конете и тръгнаха край брега. В един момент Кир Ахмед се спря.

– Е, Коста, реши ли, какво ще правиш по-нататък? Ще тръгнеш ли или ще спреш и ще пуснеш корени при нас?

Коста така рязко се обърна, че Арап се дръпна уплашен. Кир Ахмед говореше на български език. Той разбра реакцията му и продължи:

– Не се стряскай! Не всичко е изписано на челото на човека. Всеки носи в сърцето си някаква тайна, която съдбата му е отредила да пази от чужди погледи. Ето и ти носиш своята тайна и не допускаш никого до нея. Човек може да разкрие тайната си пред друг, в който вярва като на себе си – той се замисли, а когато продължи погледът му се рееше някъде към хоризонта.

– Виждаш ли? Ние всички сме българи. Потурчени българи. Някога в селото ни дошъл аскер. Извели всичко живо на мегдана. Там на средата му бил поставен дръвник, а до него с огромен ятаган стоял джелатинът. Подредили първенците на селото пред дръвника. На всеки, който кажел, че приема турската вяра, слагали чалмата на главата и го пускали да си върви. А който откажел – лягал на дръвника. Пра-прадядо ни бил поп на селото, поп Илия му викали. Той бил първият, който трябвало да каже „Да!“. Турците знаели, че ако той каже „Да!“, всички ще направят това след него. Но той се прекръстил и казал „Не!“ и сам си сложил главата на дръвника. След него паднали още пет глави на първенци на селото, но другите се уплашили и приели исляма. Прадядо ни, който бил само на четири години и още няколко деца ги взели и изпратили в Турция. Там ги порастили по законите на исляма и ги изучили за еничари, а след това ги върнали в България. Случайно минали и през нашето село. Направили си бивак край селото до герана.

Когато се родил прадядо ми, го кръстили Борис, а турците му дали името Ахмед защото бил много смел и умен. Записали го Ахмед Папазоглу. Защо го записали така, не мога да си обясня. Колкото повече растял, толкова повече заприличвал на баща си. Тази прилика изиграла решаваща роля в по-нататъшната му съдба. Познал го чичо му, брата на поп Илия. Сутринта той отишъл да пои добитъка. А Ахмед сейменбашията до кръста гол се миел на кладенеца. Поливал му един от неговите сеймени. Когато го видял, чичо му без да иска извикал „Илия!“ Сякаш пред него стоял брат му попа. Оня го погледнал строго, така строго, че на чичо му се разтреперили краката.

– Какво каза?

Чичо му се объркал.

– Нищо, Сейменбаши ефенди. Нищо – и понечил да си тръгне, но оня го спрял.

– Я се върни! Какво каза?

– Извинявай, ефенди. Припознах се.

– Я тръгвай след мен! Чауш, ти си свободен! – се разпоредил Ахмед.

Когато влезли в палатката му, той посочил една възглавница и отсякъл:

– Сядай и разказвай! Кой си и на кого ме припозна?

Чичо му разбрал, че с този човек шега не бива. И се решил да разкаже всичко, така както е било. Пък каквото ще да става. И започнал. А оня го слушал и с нищо не показвал радва ли се или се ядосва, сякаш на лицето му имало маска. Когато свършил, Сейменбашията запитал:

– Майка ми жива ли е? Имам ли братя и сестри, ти какъв си ми?

– Аз съм брат на Илия, бащата на Борис. А майка му е жива. След като убиха Илия преди 22 години и отведоха сина ѝ Борко, много западна горката. Изгледа си очите. Все очакваше и очаква хабер да чуе нещо за него. Борис имаше и една сестричка, Елица се казваше. Тя бе по-голяма от него с две години, има също и брат, който е с четири години по-голям, казва се Ибрахим. Иван му беше християнското име. Аз съм чичо на Борис, брат на баща му и се казвам Кемал. Християнското ми име беше Петко.

– Защо казваш, че имаше сестра, сега няма ли, а?

– Когато Елица стана на шестнайсет години, дойдоха и я отведоха.

Казват, че някакъв бей я взел в харема си. Тя беше много красива.

– Слушай сега, човече! – се обърнал Ахмед към чичо си. – Сега се прибираш в дома си и ако чуя, че си споделил някъде нещо за мен и нашата среща, ще ти отсека главата и ще я забуча на кол. Искам довечера щом се мръкне, да дойдеш тук. И да не мислиш да бягаш. Ще те намеря вдън земя. Разбрахме ли се? – гласът му бил страшен.

– Разбрахме се, Сейменбаши ефенди. Ще дойда.

– Сега си върви!

Чичото излязъл заднишката. Ни жив, ни умрял. Прибрал се в къщи. До вечерта бил като болен. Когато се мръкнало, той едва се дотътрил до лагера на еничарите. Ахмед го чакал. Щом го видял, станал и тръгнал.

– Да вървим!

Едва когато се отдалечили от лагера, чичо му се решил да го запита.

– Къде да те водя, Сейменбаши ефенди?

– При тази, която казваш, че ми е майка.

Къщата на Ибрахим била на другия край на селото. Той живеел в бащината си къща, в къщата на поп Илия. Бил женен. Имал вече три деца – две дъщери и един син. Майка му живеела с тях. Тя била само на петдесет и пет години, но приличала на старица. Може би за това допринасяло, че в разрез с исляма от момента на гибелта на мъжа ѝ и отвеждането на сина ѝ тя не сваляла нито за миг черната забрадка. Посрещнал ги Ибрахим. При вида на сейменбашията се смутил, но не се издал.

– Какво ще обичаш, ефенди? – запитал той и се поклонил почитателно.

– Заведи ме при майка си!

Ибрахим се учудил, но тръгнал покорно напред. Когато влезли в стаята на майка му, заварили старата да съблича най-малкото си внуче, да го приготвя за спане.

– Майко, сейменбашията иска да те види – обърнал се Исмаил към нея.

– Бягай да си лягаш, чедо! – казала тя на детето и когато то излязло, се обърнала към сейменбашията:

– За какво ти трябвам, Сейменбаши ефенди. Малко ли ми взехте, още ли искате?

В гласа ѝ имало такава болка и примирение, че в суровото сърце на еничаря нещо трепнало. Той вдигнал ръка и снел от главата си феса. А старата продължавала да говори без да го погледне, сякаш говорела насън.

– Още ли искате, малко ли ми взехте?

Едва след това тя вдигнала глава и вперила поглед в него. В очите ѝ нямало капка влага, сухи очи като пресъхнали кладенци. Изведнъж тя се сепнала. Пред нея стоял Илия. Нейният Илия, цял целичък.

– Илия! – прошепнали устните ѝ.

А в следващия миг от устата ѝ се разнесъл сърцераздирателен вик:

– Боре, детето ми – и се захлупила на гърдите му.

Той плахо я прегърнал и започнал да я гали по главата, а устните му шепнели:

– Майчице, какво са направили с теб, с нас? – и той протегнал ръка към брат си. – Ела, братко!

Прегърнали се тримата и плакали, плакали безутешно. Плакали с тях чичото и снахата.

Сейменбашията си тръгнал призори, като заръчал да не казват на никого за него. На раздяла той прегърнал майка си и ѝ прошепнал на ухото:

– Чакай ме! Ще се върна скоро, майко.

Когато влязъл в лагера, наредил на дежурния сеймен да вдигне отряда и след един час всички да бъдат на конете готови за път.

На сутринта, когато селяните повели добитъка на водопой, от отряда на еничарите нямало и следа.

Изминала цяла година, но от Борис нямало ни вест ни кост. А нейните очи все гледали навън. Слухът ѝ улавял всеки шум, който идвал откъм пътя. По което и време да е, щом се чувал тропот на копита или се зададяла каруца, тя скачала, излизала на двора и тихо си говорела:

– Той ще се върне, той ми каза, че ще се върне – и така, ден след ден, цяла година.

И една нощ той се върнал. Никой не научил, къде е бил, какво е правил. След няколко дни събрал родата и им казал:

– Ние тръгваме след месец. На изток. Сега е моментът. Там има хубава земя, богата земя. Който иска може да тръгне с мен. Да започне нов живот.

Той не им казал, че вече бил тук по тези места, че се сдобил с ниви, че наел майстори, които започнали да градят чифлика. Не им казал, че е ходил в Нахията, в Каазата, и стигнал не само до санджака, а чак до Стамбул, за да получи разрешение и документи за собственост.

Веднъж, когато отишъл да напои коня си на герана, срещнал една чудно хубава девойка. Тя точно си била развързала кърпата и си оправяла косите. Видял лицето ѝ и се влюбил. Още на другия ден изпратил майка си да му я поиска за невеста. След това се срещнал сам с родителите ѝ. Разбрали се, защото и тя го харесала. Когато след месец тръгнали, те били вече женени.

Кир Ахмед замълча, но след малко отново продължи.

– Това исках да ти кажа, синко. Той довел родата тук. Дядо ми, баща ми, аз, моите деца и внуци са родени тук. Всички мислят, че чифликът носи моето име. Не, той носи името на прадядо ми, който го е построил, който ни е довел тук.

Настъпи дълго мълчание.

Двамата мъже, единият на преклонна възраст, а другия млад, в разцвета на силите си, крачеха по коларския път, който лъкатушеше почти по края на стръмния бряг. Единият, снел от плещите си оня огромен товар, който носил през годините, а другият, покрусен от чутото.

– Кир Ахмед ефенди, аз благодаря на бога, че ни срещна, че ме доведе в семейството ти – започна Коста. – Едва сега разбирам какво е изживял вашия род и семейството ти. Вие сте добри хора. Въпреки, че сте приели насила исляма, вие в душите си сте останали българи. Аз харесах семейството ти и хората, които живеят в чифлика и околните села. Ако и вие сте ме харесали, разреши ми да остана при вас, тук да изградя дом и да създам семейство.

– Добре, синко. Нека бъде волята божия. Остани! Бъдещето ще покаже, дали решението ти е правилно.

След това Коста разказа за своя род и за трагедията, която го е сполетяла. Разказа как с помощта на приятелите си намерил убийците на годеницата си и как се разправили с тях. Каза, че оттогава е този голям белег на лицето му.

Те се прибраха късно вечерта като пречистени.

Изтъркаляха се някак много бързо месеците. Дойде лятото, след него есента, след нея зимата и отново настъпи пролетта. Един ден Кир Ахмед изпрати да извикат Коста. Когато влезе, той видя, че пред него стои кесията му.

– Здравей, седни! Селим, донеси кафето! – се разпореди Кир Ахмед и когато Коста седна продължи:

– Много пари се събраха в тази кесия. Какво смяташ да ги правиш?

– Къща трябва да построя, Кир Ахмед ефенди. Имот трябва да купя, само, че не знам дали ще ми стигнат парите. Мислих по този въпрос и искам да се посъветвам с теб.

– Ще стигнат. Ще стигнат. Хесапа, който аз направих, показва, че може да си направиш хубава къща, да си купиш добитък и земя, и ще ти остане някой лев за зор-заман. Сега е април. Ако сега се сложи темел и се започне градеж, за два три месеца всичко ще бъде готово. А сега да отидем да намерим място за къщата!

На двора към тях се присъедини и Исмаил, синът му. Тримата минаха през портата и излязоха на мегдана. Когато стигнаха до кладенеца, Кир Ахмед спря.

– Мислил ли си къде да построиш къщата? Ако мен питаш, мисля, че трябва да бъде близо до водата.

Коста погледна към другата страна на мегдана.

– Ето това място е хубаво. Не знам на кого е и не знам дали ще иска да ми го даде сайбията му – посочи той напред.

– Това остави на мен. Аз ще се оправя с него. Свои хора сме – и той заговорнически намигна на Коста. – Мисля, че евтино ще ти го даде.

Коста знаеше, че това място е на Кир Ахмед.

Когато стигнаха на посоченото място Кир Ахмед се обърна към Коста:

– Сложи един камък тук! – и той посочи с бастуна си, къде да сложи камъка.

След това постави ръцете си на гърба и закрачи с широки крачки по посока изток–запад. Когато отброи до сто, отсече:

– Слагай камъка тук! – и тръгна отново, но този път на юг.

Образува се един голям правоъгълник. Сто на сто и двадесет разкрача.

– Това ще е дворът!

На Коста му се стори, че дворът ще бъде голям и внимателно подметна:

– Не е ли много голям, Кир Ахмед?

– Голямото може да стане малко, но малкото трудно става голямо. А там, отзад, е държавна земя – продължи той. – Ще поискаме да я купим по-евтино. Ще ни трябват засега десет хектара, но с това аз ще се оправя. Земята ще я вземем на три места по равно.

Той срещна въпросителния поглед на Коста.

– Ако удари градушка на едното място, да не засегне другите две, а и азмани трябва да се оставят. Ще ги редуваш всеки две години.

След месец започнаха строителството. Кир Ахмед намери майсторите, организира доставката на материалите – камъните, гредите, камъша, папура за покрива. Той посъветва Коста на кое място в двора да бъде къщата, къде да бъде обора, курника, саята, фурната, хамбара. Не само членовете на семейството помагаха, а и всички живеещи в чифлика.

В началото на септември с приключването на вършитбата приключи и строителството. Коста реши да направи освещаване на новия дом, да направи курбан. Кир Ахмед и баба Илдъз приеха с радост решението му и активно се включиха в организирането му. Нещо повече, баба Илдъз предложи хляба да се опече в новата фурна, а курбанът да се свари в оджака на новият дом. Бяха поканени всички живущи в чифлика и около чифлика. Коста изпрати хабер и покани дядо Желез и Саранди от Шабла. В двора бяха постлани месали, където да се поставят гозбите, и черги, където да седнат гостите.

И тръгна народът. Всеки носеше по нещо. Я кокошка, я шиле или овца, черги, одеяла, бакъри, пръстени чинии, чувен и какво ли не още. Осман докара цяла каруца дърва от гората.

– За зимата… – беше казал той.

По едно време откъм чифлика се зададе Селим. Той водеше за юлара крава, около която подскачаше теленце. А след тях важно, важно пристъпяха Кир Ахмед и баба Илдъз с цялата си челяд, пременени като за сватба.

Дядо Желез доведе всичките членове на семейството си. Саранди и Василка снеха от каруцата два топа черги. Баба Василка държеше в ръцете си иконата на Света Богородица. С голяма радост Коста ги посрещна. Поемайки иконата той се прекръсти, целуна я, после целуна ръката на старата жена, след това постави иконата на вратата на къщата.

Когато гозбите бяха вече подредени и всички заеха местата си, Коста се обърна към тях с ръка на сърцето:

– Приятели, радвам се, че ме уважихте и дойдохте да споделите с мен голямата ми радост, че от днес имам и аз свой дом. Аз съм благодарен на всички вас за голямата помощ, която ми оказахте, за уважението и доверието, което имахте към мен. Най-много благодаря на Кир Ахмед ефенди, на леля Илдъз и на всичките членове на семейството му, които ме приеха и подслониха, и се грижеха за мен като за свой син. Благодаря на синовете и снахите на Кир Ахмед ефенди, че се отнесоха с мен като със свой брат. Благодаря на приятелите си от Шабла – Саранди, дядо Желез, баба Василка и техните деца, които в трудни за мен дни ме посрещнаха и ми помогнаха да стигна до тук, до това прекрасно място с тези добри и гостоприемни хора. Заповядайте! – Коста седна.

Кир Ахмед се закашля. Коста знаеше, че това е знак, че иска да вземе думата. Всички замълчаха и обърнаха поглед към него.

– До днес ние имахме гост, който аллах ни изпрати. От днес той става член на нашето семейство. Добре дошъл при нас, синко! Нека вашият бог и нашият аллах ти помогнат да забиеш дълбоки корени тук на тази земя, в този дом и да завъдиш голяма челяд – и като се обърна към всички, заръча. – Уважавайте се като братя! Помагайте си като братя!

В разгара на тържеството Кир Ахмед се обърна към Коста.

– Сега на този хубав дом трябва хубава и работлива стопанка. Защото дом без жена е като огнище без огън. Прав ли съм, Желез ефенди? – се обърна той към дядо Желез. Дядо Желез отговори в същия дух.

– Прав си, Кир Ахмед ефенди, прав си. То мъж без жена е като кон без юлар – двамата старци се засмяха.

Кир Ахмед продължи:

– Какво мислиш по въпроса, Уста Ямалъ Коста? Не си ли съгласен с нас или ни смяташ вече за изкуфели старци?

– Вие двамата сте мъдри хора. – отговори Коста. – И аз мисля като вас, но как да търся булка, като си нямам още кон.

– Туй да му е кусура. Ей къде е хергелето. Оня, черният чапкънин, чака само да му свирнеш. Свирни му! Нали сте приятели.

На другия ден Коста оседла Арап, но преди да го възседне, отиде при Кир Ахмед.

– Аз тръгвам, Кир Ахмед ефенди.

Кир Ахмед извади кесията на Коста и му я подаде.

– За булка не се отива без пари. Вземи ги! Те са твои. Това остана, но ще ти стигнат за най-хубавата булка на света.