ТОДОР

Човек не може да контролира спомените си. Понякога те идват ненадейно. Прогонват съня му и на негово място довеждат ония събития, в които е участвал и които са го разтърсили до дъното на душата му.

Тази вечер Тодор се задържа дълго при Коста, а когато се прибра, Калинка вече беше приспала децата. Той седна пред софрата, взе вилицата, разбърка разсеяно яденето в чинията, след това стана и каза:

– Да си лягаме! – след което отиде при децата.

Дълго стоя над тях. Понечи да ги помилва, но осъзна, че може да ги събуди, усмихна се и мислено ги целуна.

Още с влизането му в стаята Калинка бе разбрала състоянието му и не продума нито дума. Тя тихо легна до него, сгуши се в прегръдката му и след малко Тодор почувства кроткото ѝ ритмично дишане. А той, зареял поглед в пространството, за кой ли път, тръгна назад във времето.

Картините се редяха пред очите на Тодор една след друга. Ту ярки, живи, неповторими, изпъстрени с отблясъците от артилерийските разриви, които пламваха и угасваха върху войнишките ножове, затъкнати на манлихерите, ту мрачни и злокобни, покрити от оня черен креп, закрил разкъсаните войнишки тела, стоновете на умиращите му другари, чийто живот угасваше с изтичащата кръв.

Тодор нямаше да забрави боя при Караагач. Тръгнаха от билото на височината пред селото. Но когато навлязоха в него върху тях се стовари ожесточен картечен, пушечен и артилерийски огън. Редиците им редееха безмилостно. В един момент залегнаха и вече нямаше кой да ги вдигне. Офицерите или бяха убити, или ранени. Под напора на противника започнаха да отстъпват натам, откъдето бяха тръгнали. Изведнъж той видя конник с извадена сабя да приближава в галоп към тях. А когато ги стигна, всички познаха командира на полка полковник Киселов. Той спря коня. Изправи се на стремената и изрева с пълен глас, сочейки с ръка назад:

– Юнаци! Там е майка България. Тя назе гледа. – след това посочи към турските позиции и продължи. – Българският Лев знае само напред. Напред, юнаци! – и пришпори коня.

И полетяха българските юнаци след своя командир.

Този път турците не издържаха на напора и побегнаха. Когато влязоха в окопите им, бяха поразени от картината, която се откри пред тях. Убитите бяха безброй. Те лежаха един върху друг, заели най-различни пози, сякаш това не бяха окопи, а масови гробове. Но жертвите на полка бяха още по-големи. В този бой бяха убити 8 офицера и 180 войници, ранени бяха 40 офицери и 1150 войници. В този бой, боя при Караагач, Тодор загуби приятеля си Георги от Керамет. Тук паднаха приятелите му Петър и Ангел от Крапец, с които беше ергенувал. А малко преди това при Енидже и Селиолу бяха убити Никола и Тодор, също приятели от Крапец.

Какво се случи с него на 18 октомври 1912 г. Тодор смътно си спомняше. Помнеше само, че тяхната рота се беше откъснала напред. Бяха стигнали центъра на селото, когато от всички страни изскочиха турци. Завърза се жесток ръкопашен бой. В мига, в който той отби удара на налетелия върху него противник и замахна с приклада към него, почувства как нещо се вряза в гърба му някъде под дясната плешка. Дори не усети болка, само дето изведнъж ръцете му изтърваха манлихерката. В момента, в който полетя към земята, нещо светна и се стовари върху главата му като ярка, непоносима светкавица. После загуби съзнание.

Дойде на себе си след час-два. Съзнанието му започна да се връща бавно и болезнено. Адски го болеше главата. Друга болка не усещаше. Първо видя светлината, която се прецеждаше през пролуките на затворената врата. Обърна глава и потърси някакъв ориентир, за да разбере къде се намира. Зрението му постепенно започна да привиква с тъмнината, от която бавно, много бавно започнаха да изплуват очертанията на войници, налягали около него, войници унесени в дълбок сън, войници, които всеки момент като него може би щяха да се събудят.

А вън боят продължаваше. До него достигаха взривовете на артилерийските снаряди, картечните откоси, пушечните изстрели, виковете на сражаващите се. Той бавно повдигна първо лявата си ръка, после дясната, те бяха натежали като топузи на „баланца“. Почувства в устата си кръв. Тя дойде клокочеща от гърдите му и го задави. Закашля се. След това се обърна и запълзя към изхода, като влачеше безжизнения си десен крак. Едва намери сили да натисне вратата. Тя изскърца, отвори се навън и се блъсна в стената. Дневната светлина го заслепи. Той затвори очи и с последни сили успя да се измъкне до кръста, но силите му стигнаха до тук. Той провисна на високия праг. В този момент до него спря конник. Той се вгледа в Тодор и го позна. Разбра, че е още жив.

– Тодоре! Какво правиш тук? – извика той и скочи от коня.

Беше кандидат офицерът Васил Думбев. Той също беше земляк от Каварна – младо, красиво и смело момче. В боя се появяваше ту тук, ту там. В най-горещите моменти пускаше или шега или с усмивка викаше:

– Хайде, земляци, да им видим сметката! – и запяваше химна: „Шуми Марица окървавена“.

А когато при село Енидже в най-решителния момент на боя откъм турските окопи се понесе звукът на тръба, даваща сигнала „отбой“, и в настъпващите вериги се почувства смут, той първи се провикна: „Турците се опитват да ни измамят. Това не е нашата тръба, а е тяхна. Напред, земляци!“

Сега той внимателно качи Тодор на коня и го изведе от полесражението, където враговете отново контраатакуваха и се опитваха да си върнат селото. Зад тях остана голямата дървена барака, където санитарите бяха внесли труповете на убитите войници, а заедно с тях и Тодор, когото също бяха сметнали за мъртъв.

След дни, когато лежеше в болницата, очевидци от неговата рота, участвали и ранени в същия бой, щяха да му разкажат за това, което стана с него при Караагач. В момента, в който турчинът измъкнал щика си от гърба на Тодор, зад него се взривил турски фугас. Той убил турчина на място, а тялото му със страшна сила се стоварило върху Тодор. Това му спасило живота. Въпреки, че десният му крак почти беше откъснат от коляното, той остана жив. Много по-късно Тодор научи, че на 20 октомври 1912 година, два дена след като го спаси, онова младо, красиво момче – кандидат-офицера Васил Думбев – е паднал от вражески куршум в боя при Чонгора.

Тодор изстена. Отново болката в коляното го сряза като с нож. Калинка се събуди и се надвеси над него:

– Много ли те боли? – запита разтревожено тя.

– Търпи се – отговори той.

Дълго не можаха да заспят. Разговаряха за какво ли не. За децата, за войната, за Коста, че е време да му намерят булка, защото сам не бива да стои. След време, дай боже, Ирина ще си отиде, ще се омъжи и майка ѝ ще остане сама. Накрая стигнаха до тяхната женитба, при което се развеселиха и се смяха от сърце. Какво бе станало ли? Абе, казват, че случайни работи няма, но при тях случайността ги събра и то за добро.