Едно неосъществено бягство

ЕДНО НЕОСЪЩЕСТВЕНО БЯГСТВО

Митю се запозна с един младеж на неговата възраст. Той беше от Гий орман. Започнаха по време на почивките, а и след работа да се събират, да си шушукат нещо и на никого, нито на Дико, нито на Анастас мина през ума, че тия младоци могат да кроят нещо. Никой не забеляза, как те отделят от оскъдната храна парченца мамалига или мамалай и ги крият някъде.

Беше десетата нощ, когато двамата приятели изчезнаха. Отначало това не направи на никого впечатление. Дико и Анастас помислиха, че Митю е отишъл при новият си приятел на раздумка, както обикновено. Но когато след полунощ Анастас се събуди и погледна към мястото, където обикновено спеше Митю, разбра, че нещо се е случило. Той протегна ръка и раздруса за рамото Дико. Дико се стресна:

– Какво става? – още не дошъл на себе си, запита той.

– Няма го Митю.

Дико скочи. Митето наистина го нямаше.

Вече четири часа двамата приятели крачеха на юг. Нощта бе топла и тиха. Само горе в небето се движеха плътни облаци, които не разрешаваха на звездите и луната малко-малко да осветят пътя им. От време на време те се спираха и се ослушваха. По лая на кучетата определяха къде са селата и на какво разстояние са от тях. Цялото поле ечеше от песента на щурците. От време на време се появяваха светулки, които примигаха, приближаваха се до тях и сякаш ги питаха: „Накъде сте тръгнали?“ И наистина, накъде тръгнаха в тази тъмна нощ?

Пред тях се простираше най малко 200 километра „вражеска“ територия, която не познаваха. Път, по който не трябваше да вървят. Водата и храната щяха да им стигнат за ден-два. Ех, ако имаха крила да полетят високо в небето като ония пощенските гълъби, на чийто полет не могат да попречат ни планини, ни разстояния, ни реки, на които им трябва само свобода да разперят крила и да полетят в небето. Някъде на зазоряване решиха да спрат и си починат, а и време беше да намерят място да се укрият. Не можеха да пътуват през деня. Още на първия километър щяха да ги заловят.

Скриха се в една царевична нива. Наскубаха стебла. Наскубаха трева и си направиха дебела постеля. Легнаха и заспаха. Умората си бе казала думата. Тя не им разреши да чуят и видят галопиращите на юг конници.

Сутринта на проверката бе установено отсъствието им. Веднага бяха изпратени конни патрули на юг. Те трябваше да ги открият и да предупредят жандармерията по селата да се организира наблюдение на пътищата за залавянето на бегълците.

А те се събудиха някъде към обяд и веднага до слуха им достигна блеене на овце, звън на хлопатари, подвиквания. Край царевичната нива се движеше стадо овце. Двамата бегълци замръзнаха на местата си. Не смееха да помръднат. Бояха се, че ако има куче може да ги усети и залае. Постепенно стадото отмина и те си отдъхнаха с облекчение. Водата, която носеха в двете манерки, до вечерта почти привърши. Когато се смрачи, тръгнаха отново. Някъде към полунощ пред тях се изпречи неизвестно село. Свиха наляво, за да го заобиколят и точно когато сметнаха, че вече са го отминали и няма опасност да продължат пътя си, от мрака като видение се появиха четири фигури. Мъжете държаха големи сопи в ръцете си. Когато ги видяха, спътникът на Митю извика:

– Бягай! – и търти да бяга.

В момента, в който Митю се обърна, нещо тежко се стовари на главата му и той загуби съзнание. Когато дойде на себе си и отвори очи, първо видя светлината, която струеше от малкото прозорче. Болеше го главата. Той бавно вдигна ръка и прекара длан по темето си. Там, в задната част, имаше голяма цицина и цялата му коса лепнеше от съсирилата се кръв. До него някой изохка. Митю обърна бавно поглед. В ъгъла лежеше спътникът му Генко. Цялото му лице бе в синини. Клепачът на дясното му око беше подут. Навярно и тялото му беше на същото дередже. Той забеляза, че Митю е дошъл на себе си и тихо го повика:

– Мите, събуди ли се?

– Къде се намираме? – прошепна Митю.

– В мазата на общината.

– Май не успяхме, Генко?

– Не успяхме – съгласи се Генко.

Диалогът им беше прекъснат от странен шум. Сякаш стотици хора говореха пред прозореца. Те не знаеха, че в селото се беше разнесла новината за залавянето на избягали български военнопленници и селяните се бяха стекли пред общината готови, ако им паднат в ръцете, да ги разкъсат.

Не мина много време и стъклото на прозорчето сякаш се взриви. Парчетата му се посипаха върху Митю, а камъкът, който го бе строшил, падна до Генко. Последваха викове и град от камъни и яйца полетя през прозореца. Митю и Генко се свиха до стената. Горе, над ареста се чу тропот. До слуха им долетяха строги команди. Ясно беше, че чиновниците и жандармеристите бяха излезли навън и избутваха тълпата назад. Виковете заглъхнаха. И точно, когато арестуваните се успокоиха, вратата с трясък се отвори. Влязоха един жандармерист и един цивилен.

– Ей, ти! – полицаят посочи Митю. – Ставай!

Митю се изправи бавно. Ония го хванаха под мишниците и го повлякоха навън. Вкараха го в „дежурната“, а там го очакваха попът, кметът и другият жандармерист. И още с влизането му се започна. Първи замахна с тежкия си бастун попът:

– Твойта мама българска!

Митю обхвана главата си с ръце и се наведе. Удари с бастуна, юмруци и ритници с още по-голямо настървение се посипаха върху него.

– Викай, твойта мама! Викай! – ревеше кметът.

А той, стиснал зъби, се превиваше от болка и не пророни дума, докато не загуби съзнание.

Цял живот, когато се връщаше към спомените от онова време, Митю задаваше към слушателя си риторичния въпрос: „Ти, момче, ял ли си бой от румънски поп? Ей, да знаеш, няма милост и не гледа къде удря. А уж е поп, християнин?“

След побоя ги хвърлиха в една ангъшлия каруца и ги върнаха в лагера. Поискаха гаранция от „старшия“ с предупреждение, че ако отново избягат те или други, ще държат отговорни него.

Десет дена им трябваха, докато се възстановят и влязат отново в блатото. Десет дена Дико и Анастас се грижеха за тях.