Остров Крит

ОСТРОВ КРИТ

Тринадесет месеца вече пленниците работеха по изграждането на пътя между градчетата. Едните бяха в кариерата. Другите трошаха извадените камъни на чакъл. Третите го извозваха, а четвъртите го настилаха по трасето. Тежкият труд и слабата храна постепенно стопяваха силите им. Дрехите им се изпокъсаха, а да не говорим за ботушите – почти всички ги бяха изхвърлили, защото още преди да ги доведат на острова, те вече бяха без подметки. Но имаше нещо, което въздействаше пагубно върху духа им. Това бе липсата на каквато и да е информация за това, какво става по света и в България. Те се чувстваха като заключени в здрава, неразбиваема клетка, от която няма никаква надежда да се измъкнат.

Понякога Стати и Борис, седнали един до друг, гледаха в далечината натам, където започваше или свършваше хоризонтът и мълчаха, всеки унесен в своите мисли. Веднъж, в един от тези моменти, Борис запита Стати:

– Шабла, имаш ли си момиче? – той знаеше, че Стати не е женен. – Имате ли хубави моми във вашето село?

– Имаме, как да нямаме. Нашите моми са хем хубави, хем работни. Добруджанки! Само не знам, дали са останали за мен – и като замълча за малко, Стати продължи: – Сега знам, че на никой в къщи не му е ясно, къде съм и дали съм жив. Знам, че съм жив. Знам, че бате ми Тома го убиха през Балканската. Не знам другият ми брат Анастас, който румънците са откарали през шестнайсета, дали е жив, дали се е прибрал. През Балканската той служи на „Дръзки“ и участва в атаката на „Хамидието“. Виждаш ли? Изкара Балканската. Пет години служи като моряк във флота. Върна се и след две години го прибраха румънците. Не знам, майка ми и баща ми дали са още живи. Те са вече много стари. Варна, питал ли си се, защо само нас докараха тук накрая на джендема? Другите къде ли ги отведоха?

Той не знаеше, че повече от 100 000 души също като тях строяха пътища или работеха във въглищните мини на Сърбия.

Борис мълчеше, а Стати се върна на темата, която повдигна той.

– А ти имаш ли си момиче? Не може някоя засукана гражданка да не ти е завъртяла акъла!

Борис беше мълчалив млад човек на годините на Стати. Не обичаше да се закача или да „философствува“. Но когато кажеше нещо, го казваше винаги на място. През тези четири години Стати го беше опознал добре и знаеше, че винаги може да разчита на него. Дружбата им се засили особено след оня случай, когато разривът на голямо-калибрен английски снаряд го беше затрупал в окопа като в гроб и той не можеше да разбере жив ли е или не. Когато съзнанието му започна да се връща и почувства със сетивата си, че върху него има дебел пласт пръст. В мига, в който си помисли „Край! Отидох си мърцина.“, чу гласа на Борис. Той идваше някъде отдалеч, като от преизподнята:

– Елате! Тук трябва да е. Давайте бързо да ровим! Тука!

И в момента, когато Стати започна да потъва в дебрите на небитието, усети острието на войнишка лопатка в хълбока си.

– Тук е. Намерих го! Санитари, насам, насам!

Когато го измъкнаха, Стати се чувстваше като въртоглаво шиле, през което е минал валяк. Виеше му се свят. Не можеше да стои на краката си. Болеше го всичко. Но важното беше, че всички болки в главата и тялото му бързо преминаха и нещо много важно остана за цял живот – дружбата му с Борис.

И сега Борис, почувствал изпитателния му поглед, отговори:

– Абе, имах. Имаше една, по която си бях загубил ангелите. Беше много красива, ама после разбрах, че е момиче от един шантан – гласът му звучеше, сякаш се извиняваше. – Отде да знам, че е била гювендия. Красивите ябълки свинете ги ядат.

Той стигна дотук и повече не каза дума, само се изплю. Стати не разбра, дали му загорча тютюна, който дъвчеше или се изплю върху спомена за хубавата гювендия. И все пак гласът му, погледът му, изражението на лицето му говореха, че съжалява за нея.

– Наборе, не съжалявай, тури ѝ пепел! Знаеш ли? Като се върнем ще си намерим по една красива и работна добруджанка. Разчитай на мен! Можем да станем и баджанаци.

Носталгията, спомените, настъпващата пролет, зелените разцъфнали хълмове, топлият вятър, жаркото южно слънце, едрите звезди и луната нощем, безумната, нежна, покъртителна, вълшебна, приспиваща и будеща песен на птиците, корабите и гемиите, които пристигаха или се отдалечаваха на север и изчезваха като коварен мираж натам, където бяха Родината, родният град, родното село, бащите със свъсените вежди, майките с черните забрадки, невестите с бухналите, като топъл хляб пазви, детската гълчава, пълнеща с живот дворовете, момите с оня звънък смях, нежен като песен на чучулига в ранна утрин, караха сърцата на пленниците да се свиват от болка, а в главите им да се появяват какви ли не мисли, стигащи понякога до безумие. Една от тези мисли в главата на Стати се побра само в една единствена дума и тя беше

– БЯГСТВО. Веднага я сподели с Борис, който само дето не подскочи.

– И аз мисля за същото.

Споделиха идеята си с другите четирима. Оказа се, че всички мислят едно и също, но се притесняваха да го споделят с другите, за да не ги сметнат за луди. Те всичките бяха готови да тръгнат веднага, в този миг, ако пред тях не стояха няколко неумолими въпроса: „Как ще стане това? Та остров Крит беше като сал, закотвен сред морето. Сал, който се намира на стотици километри от сушата. С какво могат да осъществят бягството?“

Групата бързо нарасна на 17 души. При това положение беше немислимо с тези черупки, привързани на кея, да се спуснат по море, което не познават и по което кръстосват все още вражески кораби. Трябваше им нещо по-голямо, по-бързо, по-сигурно, нещо, като малко корабче или гемия, което да има мотор и платна. Гемия, гемия. На кого му дойде на ума? Кой направи предложението? По-късно никой не можеше да си спомни, но този някой беше посочил гемията, която в момента бе на пристана и няколко души бяха участвали в разтоварването ѝ и която идваше всяка събота и отплаваше рано сутринта в неделя. Тя по всяка вероятност беше наета от правителството или бе мобилизирана от военните, за да превозва продоволствие за военнопленниците и за тези, които ги охраняваха. За нейното разтоварване се използваха военнопленниците.

И решиха. Ще бягат с гемията. Един от неумолимите въпроси беше: „Накъде трябва да бягат? На север-северозапад беше Гърция. На юг – Африка. На изток – Турция. Накъде тогава?“ И всички разбраха, че тази работа трябва да бъде добре обмислена и подготвена и организирана в пълна тайна, защото беше въпрос на живот и смърт.

Даскалът беше най-ученият от всички. Той познаваше географията и сега тези знания трябваше да дадат верния отговор на въпроса накъде трябва да бягат?

Борис единствен беше професионален моряк. Можеше да води гемията по компас, да се ориентира по звездите. Някога, когато беше сезона на калкана, те навлизаха далеч зад хоризонта, там, откъдето не се виждаше брега. Понякога стигаха чак до Босфора. Бяха плавали и в тихо, и в бурно море. И когато напълваха трюмовете, се завръщаха безпогрешно там, откъдето бяха тръгнали.

Стати и другите бяха просто бойци, редови моряци, готови на всичко.

По време на почивка или след работа те сядаха в кръг, все едно, че играеха на някаква игра, слушаха Даскала, който чертаеше с дървена клечка по земята и обясняваше:

– Ето, ние сме горе долу тук! Там е Турция. Още като ни видят манафите ще ни изпратят на курорт в Диарбекир – загрижено изрази мислите си той. – На север е Гърция. Не можем да тръгнем натам. Още на другия ден ще ни заловят. Значи трябва да бягаме към Албания, а тя е доста надалеч. Първо трябва да се движим на запад, а след това да завием на север, след което ще пресечем Йонийско море и оттам ще излезем на Адриатика. Там е Албания. През Албания трябва да преминем в Македония. Трябва да се движим така, че винаги да виждаме гръцкия бряг от дясната си страна.

– Какво е разстоянието, което трябва да изминем? – намеси се Стати.

– Долу-горе, колкото е разстоянието от Солун дотук и доста повече.

– Значи 5-6 денонощия. Това значи, че трябва да има гориво за мотора, вятър за платната, вода и храна, и дай боже да не ни налетят някои бури. Горивото сигурно няма да стигне, затова при добра посока на вятъра максимално трябва да използваме платната – изрази мнението си Борис.

Те бяха наблюдавали, как се задава гемията с надути от попътния вятър платна. Едва когато наближеше брега, попаднала в сянката на планината след навлизането ѝ в залива, платната ѝ увисваха. Тогава екипажът пускаше в действие мотора и на мотор акостираха бавно на кея.

И се започна. Оная вялост, апатия и безнадеждност изведнъж изчезна. Целта повдигаше духа им и им вливаше допълнителни сили.

Стати, Борис, Йордан Даскала трябваше не само да разузнаят всичко за гемията, но и да направят опит да се запознаят с екипажа. Еню, Шидер и Демир трябваше да проучат всичко за охраната на Лагера. Всички останали трябваше да започнат да трупат запас от храна за из пътя. Всяка свободна минута умуваха, разискваха, уточняваха различните въпроси, възникващи във връзка с бягството. Наблюдаваха гемията и шестчленния ѝ екипаж. Внимателно се взираха в поведението на войниците, които ги охраняваха и все повече откриваха нови и нови неща, които досега не бяха забелязали и се чудеха, как тези особености едва сега заставаха пред очите им, как не са ги видели толкова дълго време? Когато ходеха да разтоварват гемията, Борис се обръщаше към капитана, който обикновено стоеше малко встрани и наблюдаваше работата им:

– Барба Аристос, кажи какво става по света, че ние тук подивяхме.

Отначало барба Аристос се държеше резервирано, но когато разбра, че Борис е също моряк, че знае гръцки, че е другарувал с гърци, постепенно омекна и започна да му съобщава новините, които научаваше на континента. Така те чуха за трагичния за България Ньойски договор, за това, че цяла южна Добруджа, Егейска Тракия и Македония са отнети от България. Че България трябва да плаща репарации и то огромни на Сърбия, Гърция и на държавите от Антантата.

Постепенно Борис, Стати, а и другите намериха общ език с моряците на гемията „Грамос“ – Алексис, Тимос, Лионидис, Ставрос и Янис. Стати бързо се сприятели с Лионидис и Алексис, които като него знаеха турски, тъй като се бяха родили и израсли в егейската част на Турция и по време на геноцида срещу арменците през 15-16 година, заедно със семействата си, бяха избягали в Гърция. Лионидис беше кормчията на гемията, а Алексис – мотористът. Когато Борис и Стати се качваха на гемията, екипажът ги поздравяваше:

– Барба Бориц, барба Статис, здравейте!

А по време на работа скришом им бутаха в джобовете пакети с тютюн. Моряшката солидарност бе влязла в действие.

Въпросите, които вълнуваха военнопленниците, постепенно получиха отговорите си и картината по замисленото бягство придоби реалните си очертания.

Двигателят беше с мощност 50 конски сили. Гемията имаше италиански компас. Горивото за движение само с мотора щеше да стигне за половината път. Но при попътен вятър можеше да остане дори излишък. Скоростта, с която се движеше при пълна мощност при безветрие, бе не повече от 10-15 възела на час, а с опънати платна можеше да достигне и до 20 възела.

Лятото и ранната есен бяха най-удобни за бягство, тъй като дните бяха големи и посоката на ветровете благоприятна. През това време рядко се появяваха шквалове. Нощите бяха светли, което даваше възможност да се движат и нощем.

Екипажът нощуваше на гемията, но често отиваше в помещението на войниците, където играеха на карти или просто разговаряха и пиеха до напиване. Връщаха се обикновено след полунощ, за да дремнат няколко часа и рано сутринта да поемат обратно към континента.

Обстоятелството, че пленниците нямаше накъде да бягат, притъпи неимоверно много бдителността на тия, които ги охраняваха. Наоколо, докъдето им стигаше погледът, беше море. Часовите, които носеха караула, бяха шестима – двама на пост, двама подчасови, двама в почивка, и един старши разводач. Всеки час обикаляха лагера, крачейки бавно край телената ограда, след което се прибираха в караулното и се изтягаха на големия нар. Часовите се сменяха на два часа. Бараката на охраняващия взвод беше на 200 метра от оградата. Тя се състоеше от едно по-голямо помещение за войниците и една по-малка стая с легло и бюро за офицера. На петдесет метра от нея беше готварницата.

Повече от шест месеца бяха изминали, откакто бяха взели решението за бягство, когато се създаде благоприятна ситуация да се изпълни. Беше късно вечерта. Някъде на север проблеснаха първите светкавици. Черни, тежки дъждовни облаци бързо покриха небето. Свети Илия шибна с камшика си впрегнатите в тежката колесница атове и тя лудо се юрна по небесните друми.

Трясъкът, който се понесе над главите на пленниците, наподобяваше артилерийската канонада, която английската, френската и гръцката артилерии изсипаха над българските позиции в продължение на часове и разровиха всяка педя земя. Добре че тогава разузнаването разкри намеренията на противника и командващият нареди защитниците да се изтеглят зад хълма, минути преди да се стовари огненият ад върху тях. Ако това не беше сторено навреме, навярно нито един от защитниците на българските позиции нямаше да остане жив.

Стати и Борис станаха от нара и излязоха навън. Посрещна ги проливен топъл дъжд. Двамата разбраха, че моментът е настъпил и че изпуснат ли го, кой знае кога отново ще им се удаде подобен шанс. Те се върнаха в бараката и дадоха знак на другите. Събраха се вън под стряхата. И когато започнаха да проверяват, дали всички са налице се оказа, че още петима са се присъединили към групата. И така, те бяха станали двадесет и двама.

Прозорецът на караулното светеше. Никой не се виждаше край оградата.

– Да тръгваме, аркадаши! Каквото е рекъл Господ да стане, ще стане – тихо каза Стати и тръгнаха.

Всеки знаеше какво трябва да направи. Промушиха се под бодливата тел и бързо се приближиха до караулното. Когато се събраха всички, Борис внимателно отвори вратата и десетина човека нахълтаха вътре. Останалите застанаха пред вратата и пред прозореца. Войниците лежаха на нара и си говореха. Те не разбраха какво става, но когато българите се спуснаха към пирамидата, когато взеха пушките им и ги насочиха към тях, се вцепениха от ужас.

– Приятели, ако изпълнявате това, което ви кажем, нищо лошо няма да ви сторим. Искаме да не мърдате от местата си! – обърна се на гръцки Борис към тях. – Сега ще ви завържем, защото иначе вашите ще ви разстрелят, но първо се събуйте и съблечете!

Войниците, изплашени от ситуацията, в която неочаквано бяха изпаднали, безропотно изпълниха заповедта. Те разбраха, че тези мъже не се шегуват,че са готови на всичко.

След малко групата тичешком се спусна към пристана. А там, в караулката, с вързани ръце и крака, със запушени уста, заключени останаха пазачите на лагера.

Бързо и тихо се качиха на борда на гемията. Секунди след това бяха долу, където беше каютата на капитана и кубрикът на моряците. Коридорът бе осветен от светлината на корабен фенер. Даскала, Еню, Шидер, Спиро Гагауза и още двама застанаха пред вратата на кубрика. Те трябваше да пленят екипажа и ако не се съпротивлява – да го обезвредят. Стати и Борис трябваше да пленят капитана и да го заставят да изведе гемията в открито море. Другите трябваше да изчакат на палубата и при нужда да се притекат на помощ.

Борис даде знак и почука на вратата. Заслуша се – никаква реакция. Почука по-силно. Отново никакъв отклик. Тогава натисна бравата и бутна вратата. Тя се отвори. Влязоха внимателно в каютата. Фенерът, поставен в ъгъла над леглото, хвърляше мека светлина. Капитанът спеше по гръб, поставил ръце под главата си. „Как може да спи човек при тази адска гюрултия?“ мина през ума на Стати. Борис леко го побутна.

– Барба Аристос, събуди се! – почти на ухото му извика той и отново го бутна.

Барба Аристос отвори очи, вгледа се във влезлите и бавно се надигна. Позна ги. От пушките, които държаха в ръцете си, разбра за намеренията им.

– Кажи, барба Бориц!

– Барба Аристос, войната отдавна е свършила. Време е да си ходим у дома. Помогни ни! Там ни чакат. Не знаят, че сме живи.

Борис седна до него. Стати придърпа табуретката, която беше до илюминатора и също седна. Барба Аристос се почеса по брадата. Каза нещо като „Хъм“. Посегна към масичката, взе лулата си и я запали. Всмукна дълбоко тютюневия дим и каза:

– Барба Бориц, щом е тъй, да тръгваме! Ама знаеш, че тръгваме насила, под дулата на пушките ви, защото вече сме ваши пленници – и загадъчна усмивка опъна устните му.

– Така е, барба Аристос. Ако се противите, ще ви хвърлим през борда сред морето – отговори Борис и сложи приятелски ръка на рамото му. – Да вървим!

Когато влязоха в моряшкия кубрик, завариха моряците и пленниците, седнали едни срещу друг, да разговарят. Щом видяха капитана, всички станаха.

– Е, приятели, ние сме пленници, затова сме длъжни да изпълним техните заповеди, ако желаем никой да не пострада.

– Тъй е, барба Аристос – отговориха в един глас моряците.

– На работа тогава, вдигаме котва!

Последните думи на капитана бяха заповед и не допускаха възражение.

След петнадесет минути всички почувстваха, че долу под палубата заработи мотора. Освободена от въжетата и избутана с канджите от двамата моряка, гемията бавно се отдели от кея и обърна нос на север. Капитанът се наведе над разговорната тръба и изкомандва:

– Пълен напред!

Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро. Светкавиците раздираха покрития с облаци небесен свод. Подскачаха от облак на облак, сякаш се гонеха или се спущаха надолу и като остри кинжали се забиваха безжалостно в плътта на стенещото от болка море.

Повече от час гемията се носеше в напрегнатата тъмнина без светлини, само по компас. На мостика бяха капитанът и кормчията, а от двете им страни Стати и Борис.

Изведнъж дъждът спря. Облаците се изнизаха на изток и на тяхно място застанаха изпъчилата се като разрязан на две самун хляб луна и звездите. Морето засия от отражението им. Въпреки, че всички от групата очакваха да се повтори адът, в който попаднаха, когато ги водиха към остров Крит, това не се случи. Движението на въздуха в приземния слой на атмосферата беше слабо, а поройният дъжд сякаш притисна вълните и не им разреши да се надигнат. Всички излязоха на палубата и поеха с пълни гърди наситения с озон въздух. Когато край тях се изнизаха последните планини, гемията обърна нос на запад. Някак неусетно вятърът се завъртя и задуха откъм кърмата. Капитанът нареди да вдигнат платната и на въпроса да спрат ли мотора даде отрицателен отговор. Той искаше, когато настъпи новият ден, да са колкото може по-далеч от острова.

Четири денонощия гемията плава ту с мотор, ту на платна. През повечето време капитанът стоеше в каютата си, но днес застана на мостика и въпреки че се владееше добре, Борис и Стати долавяха, че е напрегнат. Той поглеждаше компаса, отправяше поглед към островите, които се очертаваха в далечината и нареждаше:

– Два румба вляво, иначе ще се доближим твърде много до острова!

А когато срещу тях се зададе някакъв кораб, се обърна към Янис и нареди:

– Всички в кубрика!

Когато се разминаваха, вдигна далекогледа, взря се внимателно в отминаващия на миля или две кораб и заключи:

– Този е французин. Отсега нататък ще ги срещаме все по-често – и като се обърна към двамата замислено каза: – Барба Бориц, когато те сменят от вахта, слез с барба Статис при мен в каютата!

Той беше разбрал, че тези двамата са водачи на групата. След половин час двамата слязоха при него. Завариха го надвесен над картата.

– Елате! – се обърна той към тях. – Ние сме някъде тук – посочи с върха на молива, който държеше в ръката си. – А това тук е остров Корфу. На запад, ето това е нос Санта Мария, но той е много далеч. Подминем ли ги, навлизаме в Адриатика и започваме да се движим край албанския бряг. Трябва да решим, къде да ви свалим – той ги изгледа изпитателно.

– Ти какво ще ни посъветваш, Барба?

– Според мен трябва да подминем град Вльора. До него имаме най-малко 6-7 часа. Преди него не трябва да слизате, защото там още от брега започват планините. Но подминем ли град Вльора може да слезете. Там е не само по-равно, но е и по-близо до Охридското езеро. Преходът през планината ще е по-кратък. А стигнете ли до Охридското езеро, нататък си знаете работата. Там ще бъдете сред свои.

Рано преди залез слънце гемията застана на две-три мили от брега. От палубата се виждаше, че планините, които ги съпровождаха през целия път, сега се бяха отдалечили от брега. Това значеше, че пред тях се простира равнина.

Застанал на мостика, капитанът внимателно оглеждаше брега. Някъде вляво се виждаха покривите на къщите на някакво село. Той подаде далекогледа на Борис и посочи с ръка:

– Виждаш ли селото вляво. Това е село Яша. Само то е толкова близко до брега. Ще минете вдясно от него. Гледайте през нощта да се придвижите по-близко до планината. Дори ако можете да стигнете до нея, ще е най-добре. Когато подминете селото, ще излезете на път, който води на север. На планината склоновете са обрасли с гори и лесно ще можете да се скриете, ако се наложи – разсъждаваше той.

Започна да се смрачава. Гемията бавно пое към брега. Моряците подготвиха за спускане малката спасителна лодка и зачакаха. Капитанът извика Борис и Стати в каютата. Когато влязоха той извади от малкото шкафче вдясно от вратата стар морски далекоглед и кутия с кибрит и им ги подаде.

– Вземете! Те може да ви потрябват. Дълъг път ви чака.

Стати се опита да реагира:

– Барба, няма нужда, ние и без тях ще се оправим. На теб той повече ще ти трябва. Виж кибрита ще го вземем.

– Вземете го, вземете го! На мен един ми е достатъчен – и той посочи закачения на стената далекоглед, който използваше по време на плаването.

– Вземете и всичката храна, която носим. Ние някак ще се оправим, но на вас тя много ще ви трябва.

Когато стигнаха на 200–300 метра от брега капитанът нареди на Янис да спусне лота. Интересуваше го дълбочината на водата, а оттам и колко да се приближи до брега. След малко се чу гласът на Янис:

– Барба, петнайсет.

Гемията намали ход. Янис докладваше:

– Барба, десет. Барба, пет.

При произнасяне на последната цифра последва команда:

– Стоп машина! Спуснете предната котва!

Бяха на не повече от петдесет метра от сушата. Гемията спря. Лекият морски бриз беше от юг и тя бавно се завъртя с носа срещу него.

Сбогуваха се по мъжки и сърдечно с моряците като приятели. Само капитанът прояви привидна сдържаност. След като си стиснаха ръцете със Стати, Борис и другите, той на висок глас почти извика: – Барба Бориц! Освобождавате ли ни вече от плен?

– Свободни сте! Може и вие да се върнете у дома си! – отговори Борис.

– Дано бог да ви закриля и вие да се върнете живи и здрави в домовете си.

Капитанът вдигна ръка и по военному отдаде чест.

След час всички бяха на брега. На борда на гемията някой изнесе запален фенер и го размаха. Разбраха, че това е поздрав за тях. След това чуха, как моторът на гемията увеличава обороти и силуетът ѝ започна бавно да се размива в мрака, докато напълно изчезна. Последна изчезна светлината на фенера. Двадесет и двамата стояха изправени и с вдигнати ръце до фуражките си отдадоха чест на тези мъже, които им помогнаха да стигнат дотук.

Решиха да изчакат да изгрее луната. Дотогава щяха да си починат, преди да тръгнат по тази непозната, чужда земя. Беше ясна безоблачна нощ. Звездите, които блестяха там горе над тях, сякаш се различаваха от тези над остров Крит. Докато онези им навяваха скръб и тъга, тези блестяха весело, игриво, закачливо. Не след дълго луната изплува и ги заля със сребърна светлина. Налягали на още топлата земя те мълчаливо съзерцаваха тази картина, всеки вглъбен в своите мисли.

– Време е да тръгваме.

Това бе гласът на Стати. Те изведнъж се стреснаха и скочиха на крака.

– Барба Бориц ! Казвай, накъде трябва да поемаме! – продължи Стати, като шеговито използва обръщението на капитана към Борис.

Борис вдигна глава към небето. Намери съзвездието Голямата мечка. Нанесе пет пъти мислено разстоянието между задните ѝ крака на изток по права линия и се спря на звездата, която някак невинно и самотно мигаше там. Това беше полярната звезда.

– Трябва да се движим точно към нея. Според барба Аристос след 25–30 километра ще стигнем планината. Тогава ще свием на изток.

Тръгнаха. Вървяха мълчаливо, в колона един след друг. Стремяха се да не вдигат шум. Някъде вляво откъм селото залаяха кучета. Това ги накара да ускорят крачки. До зазоряване извървяха повече от 25 километра. Изгревът ги завари до планински склон, обрасъл с вечнозелени дървета и храсти. Вдясно се виждаше зеленчукова градина, засята с ранно зеле. Наближаваше есента и зелето бе започнало да се навива. Никой нямаше да обърне внимание на тази нива, ако не беше Еню, който беше работил като бахчеванджия и знаеше, че не само зайците могат да се хранят с него.

– Слушайте, аркадаши! Храната, която имаме доникъде няма да ни стигне. Виждате ли нивата? Това, дето се вижда в нея, се яде. Да вземем, каквото можем, че дълъг път ни чака.

Всички с готовност приеха предложението. След това решиха да навлязат в покрайнината на гората. Да закусят и си починат няколко часа.

Земята беше постлана с листа, образуващи мека, пухкава постеля, подканяща ги за сън. Беше необичайно тихо. И тази тишина за първи път от толкова години в съюз с умората ги унесе в дълбок, щастлив и спокоен сън.

На никого и през ум не му дойде да поставят охрана. На никого и през ум не му мина, че някой може да ги изненада. Кой можеше да ги изненада? Та нали войната отдавна беше приключила? Нали вече бил сключен мир. И този факт неопровержимо се доказваше от тази благодатна, свещена тишина. Нямаше го онзи ад от стонове, взривове, откоси, команди. Нямаше го оня противен, тежък, отвратителен мирис на барут и кръв, на смърт. Беше просто МИР. Листата на дърветата тихо шумоляха. Някои от тях се откъсваха от клоните и завъртвайки се кацаха като разноцветни пеперуди на земята. Някъде между клоните подскачаше една малка като орехче птичка и се взираше любопитно в тях. Беше мир, мир.