Селиолу

СЕЛИОЛУ

На височините между селата Гевгели и Кюкелларъ срещу конния полк и Втора Преславска бригада бяха разположени първа сборна турска дивизия, първа, трета и десета роти от шести низамски полк и първа рота от втори стрелкови табор от втора низамска дивизия.

Никога участниците в тези сражения нямаше да забравят картината, която се откри пред тях при село Селиолу. Съпротивата на турците беше голяма. Нашите войници, разгърнати в три вериги, с ура и на бой с нож устремно напредваха, затъвайки в прогизналите от дъжда ниви. Конете не можеха да извлекат оръдията на огневите позиции и пехотинците се хващаха и теглеха заедно с тях.

Турците, залегнали в окопите, стреляха и виждаха, как българите падат, но веднага на мястото на падналия заставаше друг от втората настъпваща верига, сякаш мъртвите отново се надигаха и заставаха в бойния ред.

Виждайки големите загуби в българските редици, командирът заповяда веригите да залегнат. И на 300–400 метра от врага те залегнаха в калта, уморени до краен предел, мокри до кости. В това време отсреща се чуха турски викове: „Няма патрони. Патрони няма. Донесете бързо патрони!“ Това бяха викове, изпълнени с отчаяние и страх. Викаха войниците от трети табор на шести низамски полк. Приморци, много от които знаеха турски, завикаха:

– Господин капитан, турците нямат патрони. Молят се да им занесат патрони.

Командирите на трета и пета роти – капитан Михайлов и поручик Алексиев прецениха създалата се ситуация и реагираха мигновено:

– Момчета, юнаци! Напред! На нож ! Ура-а-а! – и двамата скочиха.

След тях като един се надигнаха всички останали живи от ротите им и с мощно, убийствено, нечовешко ура се понесоха към турските окопи. Разбрали, че трета и пета роти атакуват, от първа рота, която беше на шестстотин метра вдясно, също скочиха. След нея се надигнаха и останалите роти от първа дружина. „Ура-а-а!“ – се носеше в настъпващата вечер. „Чакайте! Идваме. Носим ви патрони!“ – ревяха на турски добруджанците-гагаузи и продължаваха с пиперлии псувни.

Турците тук-там се опитаха да се съпротивляват, но по-голямата част от тях бяха избити, а около 30 души, начело с Фуат бей, пленени. Останалите захвърлиха оръжието си и побегнаха със сърцераздирателното: „Анаджим! Аллах!“

Получи се ефектът на доминото. Бягащите от предната линия повлякоха тези от задната. Бягаха цели табори, щабове. В същото време отзад ги посрещна конният разузнавателен отряд. Кавалеристите налетяха изневиделица. Първо пометоха разчетите на батареите, заели позиции зад селото и засипващи настъпващите редици с шрапнел. След това посрещнаха двата табора, отиващи към предните позиции и ги разгромиха, и в галоп се спуснаха в гръб на частите, отбраняващи се в предните окопи.

Всичко беше като насън за Коста. Той въртеше сабята и сечеше, сечеше.

Побеснели от мириса на кръв и барут, от грохота на взривяващите се снаряди и пушечните изстрели, от виковете и стенанията на ранените, конете се носеха сред вражеските редици и като зли кучета захапваха или нанасяха убийствени удари с копитата си.

В един момент тръбата засвири отбой. Конете, треперещи от възбуда, спряха. Боят утихна и ескадронът бавно потегли назад.

Пред Коста се откри стъписваща картина. Полето бе осеяно с телата на убитите и ранените. Някъде те бяха скупчени по 10-15 души близко един до друг, заели най-различни пози. Ранените лежаха и стенеха от болка. Коста не знаеше, че загубата на полка в този бой беше почти половината от бойния му състав.

Командирът даде знак и ескадронът спря. Той беше преценил, че при тази касапница санитарите няма да могат да се справят с ранените.

– Момчета, да помогнем!

Всички скочиха на земята. Санитарят, който се приближи, се обърна към него:

– Господин поручик, има тежко ранени, които трябва да се вземат на носилка. Само по-леко ранените да се качат на конете. Нашите момчета ще казват, кой може да понесе пренасянето му с кон. Ей, там, зад хълма, е лазаретът. Давайте момчета! Всяка минута е скъпа.

И се започна. Натовариха ранените и поеха назад към лазарета. Коста се оглеждаше с мисълта, дали тук някъде не е паднал, не лежи и Тодор.

– Наборе, от коя рота си? – се обърна той към ранения, който глухо стенеше.

– От втора рота.

– Брат ми е в първа.

– Те бяха на десния фланг.

Когато пристигнаха, кавалеристите помогнаха на санитарите да снемат и приберат ранените, след това се метнаха на конете и се понесоха към сборния пункт на конния полк.

След няколко дни Коста научи, че в този бой е убит и Тодор, и сърцето му се сви от болка. Черни мисли минаха през главата му. Той разбра, че докато спасяваше ранените пехотинци, някъде там е лежал мъртъв неговия брат, пронизан от куршум или разкъсан от турски снаряд.