Калинка и Тодор, двамата

КАЛИНКА И ТОДОР, ДВАМАТА

Калинка беше от село Яалъ юч орман, което се намираше само на пет километра от Шабла. Бе красива, стройна, нежна, с топли кафяви очи, на седемнадесет години. Ония години, в които ергените с учудване откриваха, че в селото им се е появила нова звезда, която като преминаваше покрай тях, караше нещо да трепва в сърцата им, а очите им да се разширяват от почуда и възхищение. А когато се извиеше хорото, се надпреварваха кой да се хване до нея, да почувства трепета и топлината на ръката ѝ.

Ергените от Саръ меше често идваха на седенки в Юч орман. Енчо, синът на Аргир, при едно от гостуванията си видя Калинка. Бяха на седянка. Той седна насреща ѝ и през цялото време не сне очи от нея. Той не само я хареса, но реши да я открадне. Намери двама приятели, луди и аджамии като него, ненавършили двайсет години. Тримата измислиха подробен план за действие. И един летен ден, когато всички бяха на къра, а Калинка остана да сготви и да наглежда къщата, те се появиха.

Калинка се беше надвесила над големия чувен и с тежката дървена лъжица бъркаше да не загори пилешката каша, която майка ѝ бе заръчала да сготви. Кучетата яростно залаяха. Тя се изправи и както си беше с голямата лъжица в ръка, тръгна към вратата, за да види какво става навън. През прозореца съзря спрялата пред портата каруца и притичващите към къщата три момчета. Само като забеляза, как се оглеждат, разбра, че не идват за добро. Посегна да затвори вратата, но преди да успее да издърпа сюрмето, едното от тях я бутна и се опита да влезе. Калинка с все сили се напъна да задържи вратата, но когато дойдоха и другите двама, не устоя. Напорът беше толкова голям, че в един момент тя изхвърча на средата на стаята и падна на земята. Скочи и запрати лъжицата към нападателите. Спусна се към оджака. Искаше ѝ се да грабне чувена с кашата и да ги залее, но не успя. Единият я хвана през кръста и я помъкна, както вълка измъква младото агне от кошарата. Другите двама изскочиха навън преди тях. В това време Калинка се бореше със зъби и нокти. Когато стигнаха до вратата, тя разпери ръце и се хвана за касата. Викът ѝ за помощ огласи цялото село. Този, който я носеше, я пусна. Единият от излезлите навън се върна и се опита да я хване, но тя така го срита в слабините, че оня се преви от болка и падна на земята В момента, в който другият успя да я откърти от вратата и двамата се търкулнаха на двора, продължавайки да се борят, се зададе чинка ѝ Димитра. Тя беше чула виковете за помощ и сега тичаше към тях с всички сили, размахвайки дървената лопата, с която вадеше хляба от фурната. Тя сипеше клетви срещу нападателите.

Разбрали, че опитът им да отвлекат Калинка се проваля, хаирсъзите побегнаха през глава, метнаха се на каруцата и отпрашиха към края на селото. Единият от тях махна с ръка и се провикна:

– Ша та уткрадна, няма къде да ми избягаш, ша та уткрадна!

Двете жени, премалели от напрежение и умора, седнаха сред двора. Калинка уплашена, бледа, трепереща, а другата, кипяща от ярост, още държеше лопатата и заплашително я блъскаше в земята.

– Позна ли ги? Кои бяха? Аз не съм ги виждала. Ябанджии са нали?

– Да, чинке, ябанджии са. От Саръ меше май че бяха. Видях едното на седянката в лелини Иванкини. Беше седнало срещу мен. Се ма гледаше. През цялото време дума не каза. Се ма гледаше.

Вечерта, когато Анастасия и Тодор, родителите на Калинка, се върнаха от къра и научиха с подробности, какво и как е станало, решиха да я изпратят в Шабла при Калудка и Янаки. Калудка беше сестра на Анастасия.

– Нека да отиде и постои там! Тия хаирсъзи щом са решили, ще го направят. Трябва да вземем мерки – каза тихо баща ѝ.

Приготвиха багажа на Калинка и рано сутринта Тодор впрегна каруцата и потеглиха.

Калудка и Янаки се изненадаха, че ни в това, ни в онова време пристигат. Когато разбраха в какво се състои работата, се зарадваха, че Калинка ще им гостува. Те обичаха това дете, което израсна пред очите им заедно с техните деца.

Калудка и Янаки бяха съседи на Катинка и Костаки. Катинка беше дъщеря на Лефтер и сестра на Матен Железовата. Двете семейства живееха като добри съседи. Децата им растяха заедно. Дори на каменната ограда, която разделяше дворовете им, бяха направили гидик, през който преминаваха, когато си гостуваха или по други поводи. И двете семейства знаеха, че в радост или беда съседът е, който пръв ще се отзове и ще ти удари едно рамо.

Още същата вечер, когато доведоха Калинка в Шабла, Костаки и Катинка отидоха в Янакиеви. Те бяха виждали неведнъж Калинка, когато гостуваше на леля си, но това, което видяха сега въобще не се побираше в представите им за момиченцето на Тодор и Анастасия от Юч орман. За две години тя се бе превърнала в мома за женене, красива и нежна. Още щом я видяха, в главата на Костаки щукна една щура идея. Вечерта, щом си легнаха, той я сподели с Катинка:

– Катьо, как мислиш, няма ли да е добре да съберем нашия Тодор и Калинка?

Катина видимо се зарадва, но все пак предпазливо запита:

– Не е ли малко малка за Тодор? Той вече наближава 23.

– Ха, малка! – реагира Костаки. – Абе, една жена, като я удариш с калпака си, не падне ли, значи, че е готова за женитба.

Още на другия ден Костаки сподели идеята си с Янаки. Янаки познаваше Тодор Лефтеровия и го харесваше, защото беше левент, строен, красив младеж. Още повече, че беше от заможно семейство. Беше с широка душа. Затова той, а след това и Калудка, одобриха замисъла и заедно решиха да я приведат в изпълнение.

Измина почти месец оттогава. Реколтата беше прибрана в хамбарите. Настъпваше оная златна есен, когато се береше гроздето, когато се правеше виното. Високо в небето се виждаха ята от жерави, които бързаха да отлетят на юг и тяхната песен огласяше пътят им. Угарите постепенно почерниха добруджанското поле. Само на азманите се виждаха чарди от говеда и стада от овце, които пасяха последната трева, останала като спомен от лятото.

Традиция беше всяка година след прибиране на реколтата Лефтер да изпраща на двете си дъщери по една талига пшеница – десет пълни чувала. Той знаеше, че както Желез, така и Костаки не са от най-богатите в Шабла и че най-малката помощ ще е от полза за семействата на дъщерите му. Той караше Коста да смели булгур в Дуранкулак и да им занесе по цяла крина. Ярмомелката в Дуранкулак мелеше най-хубавия булгур в тарафа, а вятърната мелница на Дерменджи Костовите – най-хубавото брашно. Слагаше в каруцата по един тулум със сирене, торба с едри слънчогледови семки за чоплене, че да има какво да правят ония момчурляци през зимните вечери, торба с орехи, торба с ошав от ябълки, бардачки, зарзали, който София правеше най-добре от всички в рода, а и в селото. Тайната ѝ беше в това, че след като налееха ширата тя пълнеше една тенджера от нея, възвираше я и през нея прекарваше ошава. Така той ставаше лъскав и те канеше да си хапнеше с наслада от него.

В деня, в който трябваше да изпратят „зестрата“, София ставаше много рано призори. Разточваше кавърма, увиваше по две тави в бели кърпи, слагаше ги най-отгоре, за да не се стиклят.

И тази година традицията не бе нарушена. Една заран натовариха каруцата и Тодор трябваше да занесе първо „зестрата“ на Матен, а след това, с втория курс, щеше да закара тая на Катинка.

Преди да тръгне, София заръча на Тодор:

– Като минаваш край Катинкини, остави ѝ кавърмата, да я изядат, докато е топла.

Заръката ѝ накара Тодор да се разсмее.

– То Матен и Катина няма да могат да си разточат, та ти трябва да им точиш кавърма – в гласа му нямаше упрек, а само добронамерена ирония.

– Те могат да си точат, но майчината кавърма е най-сладката – отговори София и махна с ръка. – Хайде, тръгвай!

Тодор опъна поводите, конете се напънаха и колата тежко, тежко потегли към Шабла.

Тъй става тя. Понякога съдбата си прави и джумбюши. Някой намисли нещо, а тя съдбата вземе, че реши по-бързо да сбъдне намисленото.

Къщата на Костаки и Катинка беше почти накрая на Шабла. Когато влезеш в селото откъм Сатълмъш, тя бе втората отдясно. Третата бе на Янаки и Калудка.

Беше някъде около осем часа. Каруцата спря пред портата на Костаки. Тодор изсвири с уста. Кучетата залаяха. На вратата се показа Катинка и Тодор се провикна:

– Катьо! Ела да вземеш армагана, който ти изпраща майка. Нали ти не можеш да точиш, та тя ти разточи и ти изпраща кавърма – Тодор говореше и се смееше закачливо.

Катинка влезе обратно в къщата и след миг излезе Калинка. Тя се загледа, след това бързо се приближи към каруцата. Отначало Тодор не можа да я познае. Когато тя застана пред него и смутено го поздрави, едва не подскочи.

– Добре дошъл, бате Тодоре! Леля Катинка ме проводи да взема туй, дето го изпраща баба София. Тя пере.

– Ти пък коя си? Откъде се взе?

– Аз съм Калина от Юч орман – притеснено отговори Калинка, пусна си боята и срамежливо сведе очи.

– Гледай ти! – Тодор позна онова палаво момиченце, което не можеше да стои на едно място и все говореше, говореше и все се закачаше с него. – Та ти си станала мома за женене! Пу! Да не ти е уроки. – и Тодор я заплю.

Гласът му се смееше, очите му се смееха, а цялото му лице придоби нещо особено, което не можеше да се опише с думи.

– Вземи сега кавърмата и кажи на Катина, че съм заръчал да ти даде да я кусаш! Нали я знам каква е пинтия. И ѝ кажи, че след обяд ще донеса нейната зестра. Сега отивам в какини Матенини – Тодор шибна конете и припряно опъна поводите. – Дий!

Калинка стоеше с голямата тава в ръце и гледаше като замаяна след отдалечаващата се каруца.

– Добре, бате Тодоре – прошепнаха със закъснение устните ѝ.

Когато влезе вътре, Катинка я изгледа изпитателно и долови смущението ѝ.

– Сложи я хей там – и тя посочи софрата, покрита с бяла бродирана покривка.

– Бате Тодор заръча да ти кажа, че след обяд ще донесе и твоята зестра.

– Дано дотогава да се върне чичо ти Костаки с децата от Каварна, иначе, как ще се оправя сама? – отговори Катинка.

Взе от полицата над огнището порцелановата табличка и започна да нарежда в нея парчета от кавърмата, която искаше да изпрати на Калудкини с Калинка.

– Аз ще дойда да ти помогна. Ще дойда да ти помогна, лельо Катьо.

– Добре, момичето ми – се съгласи Катинка и някак невинно запита – А хареса ли ти братчето ми? Знаеш ли, че е ерген и му търсим булка? Се не можем да му намерим мома, дето да му е по мерак.

А Калинка хем искаше да си тръгне, хем не тръгваше. Хем искаше да каже нещо, хем не можеше да го изрече, като че ли езикът ѝ беше завързан на възел.

– Кажи, кажи, момичето ми! От мен не се притеснявай! – я окуражи Катинка.

– Харесах го, леля Катьо, много го харесах, но той дали ще ме хареса? – отговори тя, готова да заплаче.

– Ще те хареса, момичето ми, как няма да те хареса? Не знам кой може да не те хареса? Та ти си толкова красива, работна и добра. Да знаеш, двамата сте си лика прилика. А сега върви, че кавърмата ще изстине – и Катинка ѝ подаде препълнената табличка. – Тичай, момичето ми, че тя е хубава, когато се яде топла.

Калинка излетя навън, сякаш ѝ пораснаха криле. Катинка гледаше след нея и се усмихваше радостно.

Едва след три дни по икиндия Тодор докара „зестрата“ на Катинка. Късно вечерта каруцата тръгна обратно към Керамет. Отпред бяха седнали Костаки и Тодор, а отзад Катинка и Калинка. Катинка и Костаки бяха решили да придружат двамата млади, защото нито Лефтер, нито София бяха предупредени и не се знаеше как ще реагират. И те реагираха нееднозначно.

Лефтер и София вече мислеха да задомят момчетата, и както му беше реда – първо по-големия Тодор. И чертаеха планове. Виждаха двора пълен с внуци, играещи и вдигащи врява до небето, и вечерите, в които им разказват приказки.

Сега Лефтер се беше опънал на миндера и гледаше тавана, по който бягаха отблясъците от огъня в огнището и си мислеше за нещо. София бе седнала на леглото и плетеше чорапи на Коста за зимата. След като прибраха добитъка, той бе отишъл на седянка в Калайджи дере с акраните си. И сега, в настъпилата тишина, те бяха останали сами със себе си, с мислите си. След като обходиха надлъж и шир изминалия ден те се засякоха в една точка.

– Тодор нещо се забави – тихо, на себе си, каза Лефтер.

София не каза нищо, въпреки че със свито сърце слушаше тишината в очакване да чуе тракането на колелата на каруцата или лая на кучетата. Тя разбираше тревогата на Лефтер, защото времената бяха тревожни. По пътищата върлуваха разбойници. Не беше безопасно да се закъснява нощно време. Унесени в мислите си, те не усетиха кога се приближи каруцата, кога влезе в двора. Дори кучетата не залаяха. Сепнаха се, когато вратата се отвори и Костаки и Катинка влязоха в стаята.

– Хайде, хей! Какво сте се умълчали? Ставайте, посрещайте булката! Булка ви водим. Оженихме Тодор – възторжено издекламира Костаки.

София плесна с ръце радостно и стана. Лефтер обърна глава и отправи неразбиращ погледна към зет си и дъщеря си. Вдигна ръка, разтърка челото си, сякаш искаше да прогони или да намести мислите си в главата, след това се хвана за сърцето, където се беше събрала тревогата от закъснението на Тодор. София го погледна и очите ѝ се разшириха от уплаха. Лицето на Лефтер бе помръкнало. Сякаш черен облак бе легнал върху него. В мига, в които София протегна ръце към него, нещо в Лефтер се взриви. Той скочи, завъртя се натам, където бе поставена кобилицата, грабна я, а от гърдите му се надигна вик:

– Ти ли бе! Ти ли бе, хаирсъзино шабленски, ще ми водиш булка? Ти ли бе, разбойнико шабленски, ще жениш сина ми?

Когато се обърна, видя, че Костаки бе излетял навън. София понечи да го спре:

– Чакай! Какво правиш, полудя ли? – извика тя, но той изрева срещу нея:

– Ти мълчи! – и изскочи навън след Костаки.

София излезе след него на двора. Огледа се и хукна към Ангел, един от братята на Лефтер. Когато отвори вратата, завари Ангел с тесла в ръката да се щура около обърнатата с краката нагоре софра.

– Бързо, бате, ела! Нашият полудя. Ще пребие Костаки. Бързо! Те с Катинка доведоха булка, булка доведоха. Оженили Тодор.

От всичко, което уплашената София изрече, Ангел разбра, че Лефтер е полудял и гони Костаки. И както си беше бос, само по терлици, хукна към Лефтерови, като извика на София:

– Иди извикай Йордан и Георги!

Лефтер уважаваше братята си. Затова, когато се появи Ангел и му извика „Спри! Какво правиш? Луд ли си?“ и го хвана за ръката, която бе вдигнала кобилицата, за да я изпрати по Костаки, Лефтер сякаш се събуди от тежък кошмарен сън. Огледа се. Изплю се, сякаш да изхвърли от себе си онова безкрайно възмущение от постъпката на зет си, който му бе отнел правото да изпрати сватовници, да сгоди сина си, а след това да вдигнат голяма сватба.

Ангел и Йордан го въведоха в стаята. Влязоха Катинка и София, а Костаки предвидливо застана до вратата. Постепенно Лефтер се успокои. Седнаха. Едва тогава Ангел се вгледа в очите му и тихо запита:

– Ти видя ли булката?

– Не, не съм я виждал.

– Тогава, какво си побеснял? – и като се обърна към Костаки нареди:

– Доведете булката!

Когато Калинка, ни жива ни умряла, трепереща, стиснала до болка ръката на Тодор, застана сред стаята, присъстващите ахнаха от изненада.

Лефтер бавно вдигна очи и ги отправи към нея и всички видяха, как погледът му започна бързо да се прояснява. Сянката, легнала на лицето му, изчезна като облак подгонен от лъчите на слънцето.

София, която беше прегърнала не по-малко уплашената Катинка, я притисна. Двете се спогледах и се засмяха. Бурята отминаваше. А Лефтер стана, отиде до големия скрин, повдигна капака, извади един тежък наниз от алтъни, приближи се до Калинка, постави наниза на врата ѝ, и отсече:

– Добре дошла! Целувай ръка, булка!

Калинка се наведе. Бликналите сълзи като летен дъжд намокриха ръката му. Той сложи другата си ръка на главата ѝ и всички чуха с облекчение думите, които се откъснаха от устата му:

– Не плачи! Не плачи, булка! Аз нямаше да набия теб, а тоя хаирсъзин, – той погледна към Костаки и се засмя – дето не ми каза, че Тодор води такава хубава булка като теб. Ти на кого си момиче? – и като получи отговора, се засмя – Ей, виж ти с кого реши да ни сватоса Господ!

Въздишка на облекчение се откъсна от всички в стаята и тя се напълни със светлина.

Така се задоми Тодор. Калинка му роди седем деца, шест момичета и едно момче – Анастасия, Дешпинка, Лефтер, Димитра, Еленка, Йордана, и Йоргина.