Екатерина и Кара Коста

ЕКАТЕРИНА И КАРА КОСТА

Семейството на Яни от Юзгюбенлик имаше седем деца. Шест сина и един изтърсак, момиче, което бяха кръстили Екатерина. Всички ѝ викаха Катиш. Тя растеше сред момчета и нравът и се оформяше момчешки. Когато я обидеха акранчетата от махалата – налиташе на бой, а когато някой я набиеше или при гоненица паднеше и си разкървавеше колената – не бягаше да се оплаква на братята си или на майка си, а стискаше зъби. Така я учеше баща ѝ.

В Юзгюбенлик имаше училище и кръчма. Училището се състоеше всичко на всичко от две стаи. Едната, по-голямата, бе класната, а другата – учителска стая и квартира на учителя. Класната стая бе една за първо, второ, трето и четвърто отделение. Всяко отделение образуваше своя редичка.

Дойде време и Катиш да тръгне на училище. Един ден през месец септември майка ѝ и баба ѝ Катерина я нагиздиха като кукла. Заплетоха ѝ плитката, обуха ѝ чисто нови цървулки на краката, дадоха в ръката ѝ торбичката с плочката и кредата за писане и заедно с тримата ѝ братя я изпратиха.

Когато влязоха в класната стая се оказа, че само тя е момиче. Седна на първия чин във втората редичка, което значеше, че е второ отделение.

Още щом седна Йоргиш Шидеровия я дръпна за плитката. Тя се обърна рязко, но Йоргиш побягна назад, като си мислеше, че лесно ще се отърве, но не позна. Катиш мигновено изхвърча от чина. Като направиха цяла обиколка около чиновете, тя го застигна и се хвърли върху него. Настана ужасна суматоха. Всички се струпаха около тях, но никой не посегна да ги разтърве, а напротив всички започнаха да дават съвети, включително и братята ѝ. Из стаята, през смях, се понесе:

– Даала ону! (Ухапи го!) или – Копар, сачларъ копар! (Оскуби, косите му оскуби!).

Никой не разбра, кога влезе учителят, който държеше в едната ръка дневник, а в другата дълга пръчка. Като видя какво става, той замахна и удари с нея по първия чин. Изведнъж настана тишина.

– Какво става тук? Марш по местата! – изкомандва властно той.

Мигновено всичко си дойде на мястото. А учителят се приближи до Катиш, изгледа я изпитателно и каза :

– Излез на черната дъска! – обърна се и тръгна към дъската.

Взе тебешира и написа „мама“. През това време Катиш, неразбрала какво ѝ каза учителя, си стоеше на чина като препарирана.

– Даскал, деди чикасан таблая. (Учителят каза да излезеш на таблата.) – ѝ подсказа някой.

Тя стана и излезе. Застана до учителя.

– Кажи, какво пише на дъската! – каза той.

Катиш го гледаше втрещено и не разбираше какво ѝ говори. Братята ѝ и другите се провикнаха хорово:

– Соруя не язмъш таблая. (Пита, какво е написал на таблата).

И тя, без да му мисли, отговори:

– Три. – и се ококори срещу него.

Учителят написа друга дума и постави същия въпрос, на който тя отговори отново:

– Три. – защото знаеше само тази българска дума.

От чиновете на третия ред се надигнаха братята ѝ и в един глас се обърнаха към учителя:

– Даскале, не виждаш ли, че от нея човек няма да стане? Пускай я да си върви, че има сума работа в къщи!

Те не искаха тя да се гони и бие с момчетата в училище. Срам ги беше от нея, че не знаеше нито една българска дума.

Това беше първият и последен учебен ден на Екатерина.

И годините се затъркаляха една след друга. Децата растяха. Момчетата ставаха мъже. Момичетата се замомяваха.

Замоми се и Катиш. Тя започна да ходи по седенки и белянки. Хващаше се и на хорото, зорко пазена от майка си и братята си. Ергените започнаха да се навъртат край това красиво и спокойно девойче, което бе оставило в детството лудориите и се бе превърнало в привлекателна, прелестна девойка, към която бяха отправени горещите погледи не само на ергените, но и одобрителните погледи на родителите им. Наближаваше оня момент, когато тя щеше да се омъжи. Идваше зимата, времето за сватосване и сватби.

Но… започна войната, Балканската война, и мъжете тръгнаха да се бият с турците. Много отидоха и много не се върнаха, оставили костите си по бойните полета. Отиде и не се завърна и онова момче, което може би щеше да дойде някой ден с родителите си да я поиска, и може би тя щеше да го хареса.

След това дойде румънската окупация на Добруджа. Животът сякаш замря в очакване да се случи още нещо. И това очакване събираше всяка вечер мъжете в малката кръчма. Те влизаха, поръчваха си по един юзлюк от тежкото като моторина вино, което правеха от черния добруджански зайбер, сядаха около масите и започваха дебатите за това, което се беше случило и за това, което можеше и трябваше да се случи.

В една такава вечер Яни, бащата на Катиш, в разгара на дебата така се вживя и разпали, че в един момент замахна и изпрати към стената до половина изпразнения юзлюк. В момента, в който той се блъсна в стената, образувайки голямо червено петно, пръскайки се на стотици малки парченца, вратата се отвори и се показаха група селяни, забързани да влязат в тази мъжка обител. Никой в този момент не разбра, какво се случи. Първият, който прекрачи прага, вдигна ръка и с длан затисна дясното си око, сякаш прашинка бе влязла под клепача му и се опита да се освободи от нея, като го разтърка. Но действителността се оказа жестока. Окото на съселянина на Яни изтече между пръстите му. Това промени не само съдбата на Яни, но и на Катиш. Румънският съд осъди Яни на седем години затвор. Когато ги излежа и се завърна, след няколко месеца се поболя и почина.

Катиш изживя тежко смъртта на баща си. Тя се затвори в себе си, сломена от мъка, с наранена душа. Животът ѝ, щастието, мечтата да създаде семейство, да роди и отгледа деца някак неусетно и безвъзвратно се изнизаха пред нея като влакова композиция. А тя стоеше на перона самотна, без надежда да се качи на някой от вагоните.

Но съдбата си е съдба и тя реши най-после да се намеси. Когато Кара Коста се завърна от фронта, Калиопа и Моско започнаха често да идват в Керамет.

Калиопа, Тодор и Коста бяха израснали в един двор и под един покрив, под едни грижи. Грижите за децата на рода бяха грижи на всички. Тодор и Коста бяха по-малките и Калиопа се отнасяше с голямо уважение и обич към тях и те към нея. А когато се омъжи, а това стана преди войната, те често ходеха на гости в Юзгюбенлик – през зимата на седенки, а през лятото – да помагат на Моско при коситбата, по жътва или при брането на царевицата.

Калиопа харесваше Катиш Яневата и често се шегуваше, че ще я вземе за снаха, за булка на Коста. И ето, сега момчетата се завърнаха. Те нямаха нищо общо с ония хлапаци, който някога с песни тръгнаха да се бият, да мрат за майка България. Завърнаха се мъже, преждевременно остарели, със сенки под очите и прошарени коси.

Беше есен. Предстоеше да се берат царевиците. Калиопа и Моско дойдоха да се видят със старите и да повикат помощ. Вечерта се събраха в Ангелови. Старите – вътре в стаята, а младите – вън на двора около масата, която Ангел бе сковал под огромния орех. Отначало разговорите вървяха кротко и тихо. Коста бе седнал до Калиопа. По едно време тя го закачи шеговито:

– Кара, ти какво се ослушваш като глух петел? Трябва да те оженим. Не си ли намери нещо?

Коста се засмя.

– Како, гледам, гледам и виждам все явруйчета, на устите им още има жълто. Ако им тропнеш с крак или ще припаднат, или ще избягат.

– Смей се ти, смей се! – Калиопа се замисли – Слушай! Помниш ли Катиш, щерката на Яни комшията?

– Помня я, как да не я помня.

– А знаеш ли, каква мома стана? Красавица. И е работна и е с добра душа. Тъкмо е за теб. В събота, като дойдете, ще ви сватосам. Не се ли намеси кака ти Калиопа, ти няма да се оправиш. И няма да съжаляваш.

В това време Ирина запя. Песента ѝ се понесе в мрака и го запълни със своята тъжна добруджанска мелодия. А когато свърши, се надигна Тодор и с пълен глас зарева:

„Шуми Марица окървавена,

плаче вдовица люто ранена…“

Изправи се Коста, след него Моско, след тях и другите, и поеха песента:

„Марш, марш с генерала наш

в бой да летим, враг да победим…“

– Какво правите? Полудяхте ли? Белята си ли търсите? По-тихо! – скочи Калиопа разтревожена.

Тя беше права. Ако румънците чуеха, каква песен пеят, щяха да се разправят сурово с тях. Не можеше в Румъния, в Добруджа, която беше вече нейна територия, да допуснат да се пее не друг, а българския химн.

Следващата събота Коста, Калинка и Ирина рано, рано пристигнаха в Юзгюбенлик. Тодор остана да се оправя в селото с добитъка. В двора на Моско се бяха събрали поне двадесет и пет човека. А извън него, на пътя, бяха наредени четири каруци, готови да ги отведат на къра, на мисирлика. По едно време Калиопа започна да се разпорежда:

– Първо, всички започваме да берем. След това, товарим каруците и почваме да носим набраното. С първата каруца ще бъдат Коста и Катиш. С втората… – и тя нареди, кой с кого ще пренася и разтоварва набраните мамули, като накрая заключи:

– Ние с Калинка оставаме тук, за да сготвим. Ей, къде са бъклиците с водата. Вземете ги, че след малко ще напече! – след това тя огледа хората, а като срещна погледа на Коста, му намигна и тънка, загадъчна усмивка премина по лицето ѝ. – И да не забравите сърповете, накрая трябва да нарежем и приберем шумата.

Моско поведе пълните с хора каруци към полето. На лицето му бе изписана широка усмивка. Само той знаеше, какво е намислила неговата Калиопа.

След час, когато се зададе каруцата, пълна с едри кочани царевица, Калиопа и Калина се показаха на вратата на оджаклъка. Калинка бързешком отвори вратника. Каруцата влезе в двора и спря пред навеса, където щяха да разтоварват.

Калинка тръгна към тях. Но по средата на пътя Коста я спря:

– Калино, я ми донеси малко вода, че нещо много ожаднях!

Тя се върна обратно и когато след малко се показа на вратата с кана, пълна със студена кладенчева вода, видя как Коста каза нещо, а Катиш така от сърце започна да се смее, че едва не падна от каруцата.

След две седмици сгодиха Коста и Катерина.

На другата сутрин, когато Катиш, нарамила кобилицата с двата бакъра, отиде на герана за вода, завари там първата си приятелка Елена. Те се поздравиха и когато Катиш очакваше приятелката ѝ да ѝ честити, да я поздрави, оная я изненада с въпрос:

– Катиш, ти луда ли си ма? Не виждаш ли, какъв е черен?

А Катиш се засмя, прегърна я и рече:

– Ех, Елени, Елени, като е черен да не се жени ли? – в гласа ѝ звучеше и упрек, и радост.

След това нарами кобилицата с пълните бакъри и щастлива тръгна към дома.

Още същата година ги ожениха.

Катиш роди на Коста три дъщери – Анастасия, Параскева и Янка и дълги години живяха щастливо и в сговор. Отгледаха и възпитаха по своя тертип, по тертипа на Ямалъкстовия род, децата си като горди, трудолюбиви и ученолюбиви българи.