Доброволец

ДОБРОВОЛЕЦ

Когато започна Балканската война, Коста беше на осемнадесет години.

Още първия ден след обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 повикаха в армията Тодор, който беше с четири години по-голям от Коста. Беше женен и вече имаше две деца, момиченца – Анастасия и Дешпинка.

Сборният пункт беше в Шабла. Там ги натовариха на „ангъшлии“ каруци и потеглиха към Каварна. Оттам керванът щеше да продължи към Варна, където беше казармата на Осми пехотен Приморски полк.

Коста излезе с всички да изпрати тези, които отиваха да се сражават за освобождението на братята българи от Тракия и Македония. Настроението, както на заминаващите, така и на изпращачите, беше приповдигнато. Виеха се хора, ечаха песни, прегръщаха се, целуваха се, сякаш не отиваха на война, а на събор.

След като колоната потегли, Коста се прибра в къщи. Майка му и баща му го видяха неспокойно да ходи из двора. Изражението на лицето му се беше променило. Беше очевидно, че се бори със себе си, само че за какво никой не можеше да се досети. Едва след обяд, когато София погледна навън, изтръпна. Коста извеждаше от обора коня си оседлан.

– Татко, виж какво става! – с тревога се обърна София към Лефтер.

Той стана и погледна. В това време Коста пусна юздата и влезе в къщи.

– Татко, майко, аз тръгвам. Ще отида и аз да се бия с турците – и той протегна ръце, хвана ръката на София и я целуна.

Тя изхлипа и се захлупи на гърдите му:

– Не тръгвай, синко! Моля те, не тръгвай! Батя ти отиде, ако и ти отидеш, ако се загубите и двамата, ако не се върнете, какво ще правим ние с татко ти!

Тя не искаше да произнесе думите „ако ви убият“. Само мисълта за това караше сърцето ѝ да се къса от болка.

Лефтер знаеше, че щом Коста е решил, ще тръгне, ако ще и с въже да го вържат. Горд беше той, горд, както всички от Ямалъкостовия род. Макар и със свито сърце, Лефтер беше доволен, че Коста тръгва с коня си и белки го вземат в кавалерията. Той знаеше какво е кавалерия. Беше я видял в действие при Дуранкулак през деветстотната година, когато се надигнаха против десятъка. Страшно нещо беше кавалерията.

След час Коста тръгна. Когато се изкачи на сърта, спря коня. Обърна се назад и махна с ръка. Той знаеше, че баща му, майка му, сестрите му, снаха му Катя – жената на Тодор с двете деца, са там някъде и го гледат. След това пришпори коня и се изгуби в далечината.

Застигна колоната някъде около Чатал чешма. Още щом го видяха, по нея се понесе веселото, възторжено: „Карата дойде. Здравей, Кара!“. Той усмихнат махаше с ръка, отговаряше весело и препускаше напред.

Видя Тодор изправен в каруцата.

– Коста, тук съм!

Щом се изравни с каруцата, скочи от коня, привърза го на нея и седна до него. Щастливи бяха и двамата, че са един до друг, че заедно, рамо до рамо ще се бият, за да прогонят поробителя от българските земи. Като пристигнаха в полка, изпратиха Тодор в 1-ва дружина, 1-ва рота с командир капитан Стефан Бояджиев, който беше родом от Велико Търново. Към ротата беше и офицерският кандидат от град Каварна Васил Думбев, с когото впоследствие съдбата щеше да го срещне в един от най-драматичните за него моменти на войната.

Коста и коня му ги зачислиха в Лейбгвардейския конен полк с командир полковник Иван Колев. Полкът не след дълго щеше да бъде дислоциран в близост до турската граница, в село Бисер, в очакване на бойните действия. Дотогава той водеше денонощни учебни занятия, близки до реалните. Изпратиха Коста в разузнавателния ескадрон. Роля за това изигра факта, че не само яздеше като стар кавалерист, беше силен и владееше добре турски език.

На 21 септември 1912 г. раздадоха оръжието на войниците от Осми пехотен Приморски полк, за да си припомнят придобитите в миналото познания и да се потегнат запасните войници. Започнаха редови занятия по единична подготовка, взводни учения по съчетания и разсипния строй, по стражева и патрулна служба.

Още с пристигането си в конния полк и след като получи всичко необходимо – ново седло и юлар за коня, военна униформа и шашка за себе си, Коста стана неузнаваем. Дните, в които обучаваха кавалеристите, показаха на всички, че Карата, това добруджанче е добър, умен и смел ездач. Макар и младо момче, той бързо усвояваше всичко онова, което им обясняваше командирът на ескадрона. А конят му беше не само красавец и бърз като стрела, но и умен като дявол.

Походът, започнал на 24 септември 1912 г. за съсредоточаване на армията на турската граница, беше за Коста истинска школа.

Когато превалиха Балкана и излязоха в равнината, започна истинското обучение. Конницата тренираше движение в конен строй или се разгръщаше като ветрило и политаше напред към въображаемия противник. Залегнал ниско над гривата на коня, изнесъл с опъната ръка шашката напред, Коста летеше като птица. А когато чуеше командата „Сечи!“, той се изправяше на стремената, сабята му се издигаше високо, след което, като мълния се стоварваше ту надясно, ту наляво върху главата на противника.

Когато пристигнаха на границата Коста беше изпратен в разузнавателния отряд – ескадрон от няколко десетки саби, който навлизаше дълбоко зад турските позиции и разузнаваше разположението на частите, които се съсредоточаваха към фронтовата линия или строяха нови укрепителни съоръжения в дълбочина. Коста виждаше, как бяга турското население, уплашено от слуховете за настъпващите български войски и как се радват българите, когато виждаха своите братя, дошли не само от цяла България, но и от целия свят да ги освободят.