КАРА КОСТА

Щастливите години на София бяха тези 15, преди да се роди Коста. Тогава Лефтер сякаш беше одухотворен. Често го чуваше да пее. А вечер, когато се прибираше у дома след кърската работа, намираше време да събере децата около себе си и да им разказва приказки, голяма част, от които знаеше от майка си Ирина или пък сам измисляше.

Но дойде Коста и Лефтер посърна. Затвори се в себе си. Стана раздразнителен, избухваше лесно. София чувстваше как изстива към нея, как се отдалечава. Външно човек не можеше да почувства промяната, но тя с душата си, със сърцето си я долавяше и страдаше. Тревогата и отчаянието запълниха дните ѝ. Тя често се питаше, питаше и Господа, когато, коленичила пред иконата, се молеше. Питаше го, защо я беше наказал, та се бе родила с тъмна кожа. Защо наказа и Коста? Защо наказа Лефтер, когото така много обичаше.

Коста се роди с тъмен тен на кожата като нейната. Цял живот тя живя с тревогата за него, когото всички наричаха Кара Коста. А връстниците му се обръщаха към него „Хей, Кара!“

Коста прие естествено прозвището си като неразделна част от името си и растеше здрав като скала и силен като вол.

Когато отрасна и застана сред мъжете – косачи, всички много скоро разбраха, че с него няма кой да се мери по замах, по чалъм, по сила. „Прилича на баща си и дядо си Ямалъ Коста“ – споделяха селяните и му даваха първото място на „чакъма“. Никой не искаше да слуша как свисти косата на Коста под петите му. А Лефтер, в чиято душа още от раждането на Коста се бе настанило онова малко червейче, което денонощно го гризеше и гризеше заради цвета на кожата на втория му син, изведнъж се промени и с гордост заявяваше:

– Когато моят Коста е на чакъма, няма смисъл да вали дъжд. След него земята е мокра от потта му, все едно дъжд е валял.

Хората около него кимаха одобрително и признаваха, че такъв косач, който да коси единадесет декара сено на ден, не са чували да е имало в тарафа по никое време.

Коста имаше слабост към конете. Още беше юноша, когато, след като изчезнеше от дома, всички знаеха, че не може да бъде на друго място, освен в обора при конете. С часове той можеше да ги чеше, да заплита опашките им или да ниже разноцветни синци на юларите им.

На 15 години той вече яздеше като опитен джигит. А седнеше ли на седлото на своя алест кон, сякаш се срастваше с него.

– Нашият пак прави маймунджулуците си! – казваше тихо Лефтер, като гледаше, как при галоп Коста се спускаше на земята, стъпваше с двата крака на нея и като изхвърлен от пружина се мяташе отново на седлото или се хващаше за гривата на животното, навеждаше се напред, отмяташе краката си нагоре и в следващия миг го виждаха да язди обърнат назад.

Със своя ат така се бяха сраснали, че когато бяха двамата, той вървеше като вярно куче само на няколко метра от него, а когато бяха далеч един от друг, Коста слагаше двата си пръста в устата и изсвирваше техния сигнал. Тогава Алчо повдигаше глава, заслушваше се, сякаш да определи, от коя посока го викат и политаше към Коста.