Първата битка

ПЪРВАТА БИТКА

Мегданът на „Кайряка“ бе голям. На изток той граничеше с дворовете на Слави Живков и Тодор Соленков. На юг беше каменната ограда на дядо Железовия двор. На запад бяха дворовете на Амера Соленков и Еню Господинов. На север бяха дворовете на Иван Соленков и Катишка вдовицата.

На северната част на така очертания мегдан бе вятърната мелница на Дерменжи Коста. Тя правеше най-хубаво брашно в околността. Затова след прибиране на реколтата, от месец септември до късна есен, около нея кипеше живот. Не само от Шабла, но и от околните села се стичаха мливари да смелят брашно от новата реколта. Те бързаха навреме да сторят това, преди да настъпят зимните студове и ветрове, защото, задухаше ли севернякът, вятърницата спираше работа. Мелничарите я укрепваха допълнително. Вързваха ѝ перките, защото хукнеше ли от северния полюс севернякът, той сякаш полудяваше. Бързо се ускоряваше, като гонеше пред себе си снега, който затрупваше къщите и стопанските постройки под огромните си преспи.

През лятото на площада и около мелницата по цял ден се чуваха детски гласове. Децата от цялата махала се събираха тук да играят на воля на криеница, гоненица, чарък, мамил, огой, челик, бешки, ашици или да ритат парцалена топка.

Когато започваше да се смрачава, селяните се прибираха от къра. От всички посоки към селото се приближаваше тракането на колелата на каруците, тропотът на чардите от говеда, хергелетата от коне, стадата от овце, които се завръщаха от нивите, азманите, чаирите и балтата.

И когато това стълпотворение утихнеше, когато приключеше водопоя, настаняването на добитъка и вечерята, идваше време шабленци да си починат, да се отпуснат. Възрастните мъже тръгваха към кръчмите на Арнаутина, Амера Белберски, Моторжията, Загореца, за да избистрят местните и световни проблеми.

Ергените и момите от цялото село бързаха да се съберат на „Кайряка“, където ставаше хорото.

Момчетата, като наперени петли, облечени в бели везани ризи, с елеци върху тях, с бели пояси на кръста, с кожени колани върху тях, с цървули и бели навуща на краката се скупчваха на тумби и в очакване на музикантите се шегуваха помежду си или се задяваха с момите, които пристигаха, съпроводени от майки и баби, нагиздени като кукли. Палитрата от разнообразни носии бе изключително богата. Тя носеше в себе си традициите, пренесени от Лозенградско, Ямболско, Сливенско, Еленско, Котелско, Жеравна – отвсякъде, откъдето бяха дошли през годините заселилите се в Шабла българи.

Интересното бе, че с течение на времето носиите на мъжете и жените започнаха да се уеднаквяват, придобивайки все повече градски отенък. За това допринасяше връзката на шабленци с градовете-пристанища Варна, Балчик, Каварна, Мангалия, Констанца и с най-големия в Добруджа град Добрич.

Когато най-после се задаваха музикантите, настроението кипваше и преливаше като пенливо вино от чашите. Момчетата с бурни възгласи се спускаха да ги посрещнат. Вдигаха ги на ръце и ги понасяха към тяхното място, което бе до дувара на Железовият двор. А когато Милчо Кьоравия надуеше кавала и писнеше гайдата на Митю, когато по трите струни на Пеювата гъдулка лъкът заситнеше ръченица или тежко добруджанско хоро, младите в надпревара се хващаха на хорото, като всеки се стремеше да застане до изгората си, да стисне ръката ѝ, да срещне изгарящия ѝ поглед.

Понякога, когато Матен сколасваше навреме с къщната работа, казваше на Йорданка, която ѝ помагаше:

– Хайде, мама, да отидем на хорото! Тя къщната работа край няма. Ако така я караме, няма да ти намерим ерген.

След това излизаха двете и заставаха до оградата, до музикантите и гледаха виещото се хоро. А там, хванали се един за друг, играеха Демир, Василка, Атанас, Йордан, Софийка, Колю и изтърсака Надежда. Матен гледаше и при тази картина сърцето ѝ преливаше от щастие. Веднъж тя се обърна към Йорданка и тихо, на ухото ѝ каза:

– Йорданке мама, нали нашите са най-красиви?

Йорданка се наведе към нея и също тихо ѝ отговори:

– Га-а-а! – двете се погледнаха и прихнаха да се смеят.

Йорданка тичешком се спусна към хорото и се хвана между Атанас и Надежда. Матен я проследи с поглед и пак си помисли: „Ама наистина моите са най-хубавите“. И отново се засмя.

В празнични дни тук идваха не само семейни двойки, но и цели семейства – от най-старите до булките с пеленачета в ръце и младите мъже, накривили калпаци, засукали мустаци, минали през казармата и огъня на битките, осъзнали своето достойнство и мъжество.

И тогава, по традиция, хорото се повеждаше от Желез, който изваждаше от пояса си „тестемела“ и политаше напред. Тогава младите, тия дето имаха все още жълто около устата, стояха встрани и гледаха с почитание, а когато се престрашаваха, се хващаха там, на опашката или влизаха в средата на хорото и образуваха свое хоро.

Старите – майки, дядовци и баби, насядали край оградата от двете страни на музикантите, гледаха и коментираха хубостта на младите. Понякога, когато засвиреха тежко, право Добруджанско хоро, сърцата им не издържаха, ставаха и се хващаха на хорото, при което Желез отстъпваше първото място на най-стария и уважаван мъж.

Кайрякът като местност бе най-високото място на селото, затова музиката и гълчавата стигаха до четирите му краища.

След румънската окупация през 1919 година народът се стъписа, помръкна, но постепенно с времето това чувство се стопи и животът на добруджанци отново потече по своето старо русло.

Отначало на мегдана на хорото идваха трима въоръжени жандармеристи. Те заставаха на почетно разстояние встрани или сядаха на платформата на вятърницата и наблюдаваха ставащото като странични наблюдатели. С времето селяните свикнаха с тяхното мълчаливо присъствие. След година те изчезнаха и повече не се появиха.

Но дойде 1926 година. Докараха „колонистите“ – 118 семейства. Още на следващата година румънската държава им отпусна кредити за строителство на къщи. Даде им земя, отнета от добруджанци, която бе на север от селото и започнаха изграждането на „Махалата на колонистите“. Тя беше от двете страни на пътя за Сатълмъш. Къщите им се различаваха от тези на шабленци – покривите им бяха от поцинкована ламарина. По-късно недалеч от тяхната махала генерал Давицою построи своя чифлик с голяма кайсиева градина в него.

Още след настаняването в новите си къщи колонистите започнаха да се събират на свой си мегдан и да се веселят вечерно време и по празници.

Понякога до Кайряка долитаха звуците на румънска музика и песни. А при тях, обратно над дерето пристигаха ритмите на веселите, игриви звуци от кавала, гъдулката и гайдата и заедно с тях сякаш нарочно подсилените гласове на играещите: „Хайде, хоп-па! Ха, сега! Сега! Давай! Иху!“

Започна мирно съвместно съществуване, но то не продължи дълго.

Една вечер откъм дерето се зададе група цинцари. Те преминаха покрай играещите и се спряха на десетина метра от музикантите до самата ограда. Половината бяха младоци, а останалите – на около 30 години. Всички бяха облечени в черни шаячни дрехи, с високи рунтави калпаци на главите и до един с дълги сопи в ръцете. По едно време те се скупчиха около тартора си, който им каза нещо, след което младоците се отделиха от групата и тръгнаха към хорото.

Музикантите се спогледаха и в следващия миг музиката секна.

– Хайде, време е да се прибираме! – извика Пею.

Отвори кожената торба и сложи гъдулката и лъка в нея. Същото сториха Милчо и Митю и докато цинцарите разберат, какво става, мегданът се опразни.

Тази история се повтори на другата вечер и през следващите дни.

С всеки изминал ден самочувствието на цинцарите растеше. Провокациите им ставаха все по-дръзки и нагли. Започнаха да псуват събралите се на мегдана, да размахват сопите си срещу тях.

В Шабла и въобще при добруджанци нямаше традиция мъжете да носят сопи, когато слизат в чаршията, когато влизат в кръчмата или когато отиват на хорото. Само възрастните носеха саморъчно направени бастуни от дрян, бряст или леска. Тогава ги нямаше още ония обгорени, лакирани и с инкрустирани на дръжките глави на животни или змии тежки чорбаджийски бастуни.

Сега, при наложените от цинцарите обстоятелства, в ръцете на младите започнаха да се появяват добре изгладени и с чепове в горния си край сопи. Явно беше, че се започва подготовка за даване отпор на агресията на цинцарите. И един ден това се случи.

Тази вечер времето беше тихо и топло. В безоблачното небе още отрано по светло се виждаше луната. Голяма, бледа. И колкото повече настъпваше нощта, толкова по-ярко заблестяваше тя, сякаш слънцето бе дошло над земята и кротко бе заспало. Още не бе минал час от залеза и щурците запяха. Из селото тук и там залаяха кучета.

На този фон засвириха дружно гъдулката, кавала, гайдата и хармониката на Атанас Овчаров-шивача. И се завихри лудо хоро. Всеки мъж държеше в дясната си ръка своята сопа. Тя бе станала част от самия танц.

На това хоро жените и малките деца ги нямаше. Нямаше ги и старците. Желез бе казал на приятелите си да ги задържат у дома. А тия, които все пак дойдоха тихомълком, бяха върнати обратно. На мегдана останаха само моми и ергени. Обаче там, зад оградата, зад музикантите насядаха Желез, Демир, Атанас, Йордан, Мирко и Амера Соленков, Слави Живков, Тодор Соленков, От другата махала бяха дошли Недялко Белберски, Митю и Дико Дикови, Тодор Османа, Анастас Железов, Симеон Славов и зачакаха.

Изведнъж, някъде оттатък дерето залаяха яростно кучета. И техният лай започна да се приближава към Кайряка.

Не след дълго „Те“ се появиха. Наперени. Нахъсани. Спряха се до виещото се хоро. Постояха няколко минути и когато тръгнаха да се хванат на хорото, музиката замлъкна. Но този път музикантите не си тръгнаха. Хорото, като че ли замръзна. Единият от бабаитите се спусна към музикантите и с нескрита омраза, злоба и ярост започна да вика:

– Свирете, вашта мама, българска! Свирете! – и размаха кривака си срещу тях.

И в този миг се случи нещо, което цинцарите не очакваха. Желез се изправи, пъргаво прескочи оградата и изрева:

– Удряйте бре, тяхната мама, кучешка! – и стовари тежкият си бастун през ръцете на нападателя.

Ударът беше толкова силен, че оня изпищя. Изтърва кривака си и се преви от болка. И се започна едно меле, не е за разказване. Цялата омраза към насилниците, събирана с години избухна като бомба.

Оркестърът отново засвири ръченица и тя се понесе с двойно по-голяма сила над селото.

Отвсякъде се посипаха удари. Отначало цинцарите се опитаха да се отбраняват, но разбрали, че не могат да се справят с надигналата се ярост на българите, търтиха да бягат кой накъдето му видят очите, преследвани и жестоко налагани. Гониха ги чак оттатък дерето.