ЯМАЛЪ КОСТА

ПРОЩАВАЙ РОДЕН КРАЙ

Младият мъж вече седми ден се движеше на изток.

Той беше висок, облечен в бяла извезана риза, с тесен градски пояс на кръста, от който се подаваше дръжката на къса кама. Беше в черни потури с навити на мощните му крака бели навуща.

Широките му рамене показваха напираща сила, носена от младата, пулсираща във вените му кръв.

Лицето му бе красиво, обрасло в черна къса брада. На лявата му буза имаше голям, дълбок белег. Погледнеше ли го от тази страна, човек усещаше студени тръпки да полазват по тялото му.

Очите му бяха пъстри, дълбоки, големи, а над тях се извиваха гъсти, черни като пиявици вежди, сякаш Създателят ги бе изваял с четката си, за да раздели очите от високото бяло чело, над което се простираше като черна гора буйната му коса.

Той нощуваше при овчарите, които рано напролет се спущаха от Балкана със стадата си към пасбищата на рядко заселената равнина. Сега крачеше, преметнал през едното си рамо неголяма торба, а през другото – изпъстрен с широки бели и черни ивици ямурлук. В дясната ръка държеше добре изгладена топоришка, която в случай на нужда можеше да послужи за опора или за боздуган.

Той не виждаше нито пътя, който се виеше пред него като змия и се губеше в далечината, нито синьото безоблачно небе, което се простираше над него като безбрежен океан. Очите му, душата му, сърцето му бяха пълни с мъка: тежка, голяма, едва поносима мъка. Тя бе обсебила всичко в него и го водеше далеч от родния Котел дълбоко в равнината, която все повече и повече го обгръщаше в безбрежните си ласкави пазви.

Терзи Лефтер беше заможен и с авторитет човек. Челядта му бе голяма и сплотена. Четирима сина и една дъщеря изпълваха с радост дома му.

Коста беше не само най-големият, но и единственият, който със сърце и ум прие занаята на баща си. През есента го бяха приели и признали за майстор. Терзи Лефтер не бе в комисията, която зададе изпитната работа и даде оценка за изпълнението ѝ. Той беше горд, че всички единодушно признаха сина му Коста Лефтеров за майстор и всички вече щяха да го наричат Коста Майстора, синът на майстор Лефтер.

През месец март сгодиха Коста за Ирина, дъщерята на майстора сарач Пенчо Янулов, също човек с голям авторитет и с голяма челяд.

Терзи Лефтер беше доволен, че изгората на Коста беше не само много красива, но и с голямо сърце. Когато майка ѝ почина, а тя почина млада след като роди петото си дете, Ирина, която беше най-голямото от децата, я замести и израсти тези сироти. Легенди се носеха за нейната красота, скопос, трудолюбие и доброта.

С Коста се бяха видели на погребението на майка ѝ. Още щом я зърна и срещна погледа на разплаканите ѝ големи очи, той разбра, че това е Тя. Тя изпита същото чувство. Почувства, как в голямата ѝ болка се заби оная искрица от нежност, която дава не само топлина, но и надежда, от която човек се нуждае, когато го сполети такава голяма, ужасна беда.

Дружбата им продължи цели пет години – нежна, голяма, изпълнена с радост и щастие. И сега, когато бяха сгодени и с трепет очакваха есента, когато щеше да бъде сватбата им, те преливаха от онова щастливо очакване, което караше мечтите им да размахват волно криле като ония лястовички, които гнездяха под стрехите на къщите им или да извиват вълшебни трели като славеите, които не ги оставяха да заспят през майските нощи.

Ирина бързаше да подготви чеиза. Понякога, когато всички заспиваха, тя влизаше в стаята, където беше прибран. Минаваше край грижливо подредените вълнени одеяла, котленски престилки и черги, които тя самата беше изтъкала и изпъстрила с топлите светли слънчеви цветове на пролетта. Понякога протягаше ръце и ги галеше като малки деца и сърцето ѝ преливаше от щастие.

Коста имаше чуден глас. Беше го наследил от майка си. От малък песните му изпълваха къщата. Но сега, когато работеше в работилницата, когато кроеше или хванал иглата шиеше поредната дреха, те се носеха някак по-тихо, по-топло, по-нежно. Чираците и калфите бяха усетили промяната и щом той запееше, се споглеждаха усмихнати и се опитваха тихо да му пригласят.

Дойде есента. Терзи Лефтер, жена му Пареша и Коста отидоха до Русчук да накупят стока, Терзи Лефтер да уреди някой стари сметки, да се види със стари приятели, да представи майстор Коста Терзи Лефтеров, да купят онова, което още беше нужно за сватбата.

Времето беше тихо и топло за сезона. Пътуването – приятно, а срещите изключително полезни. Приятелите му го поздравяваха за успеха на сина му. Споделяха от сърце радостта му. След три дни си тръгнаха обратно. Коста, който държеше поводите, постоянно ги опъваше и подканеше конете да бързат. Лефтер и Пареша си споделяха видяното, доуточняваха се за сватбата и когато Коста за пореден път опъна поводите и подвикна „Д-и-й!“, размахвайки камшика, Терзи Лефтер не издържа и шеговито подвикна:

– Карай бавно! Който бърза, бавно стига. А и тя няма къде да избяга.

Всички се засмяха на остроумната забележка на бащата. Никой в този момент не знаеше, не можеше да допусне, че тежка смъртна беда бе ударила като гръм семейството на сарача Пенчо Янулов, че Коста нямаше да стигне до своята Ирина, която в момента целият Котел оплакваше, че тази трагедия щеше да промени живота му.

Зимата отмина тежка, студена, дебелоснежна. Зимата в душата на Коста бе още по-тежка и студена. Изстина сърцето му, секна песента му. Помръкна погледът му, лицето му се удължи, а големият белег, който разсичаше лявата му буза, изпъкна още по-ясно, още по-зловещо. Вместо да отшумява с времето, болката му все повече се увеличаваше.

Коста издържа до месец май. Пролетта, разцъфващата природа, вместо да го приласкае, го шибна в сърцето с камшика на спомените.

Погледнеше ли разцъфналата ябълка, от всеки ухаещ на живот цвят засияваше нейната усмивка. Отправеше ли поглед към нощното звездно небе, то го посрещаше с блестящите лъчезарни, усмихнати очи на Ирина. Запееше ли славеят някъде в клонака на брястовата горичка, до него достигаше гласът на Ирина. И той не издържа. Разбра, че трябва да се махне, да отиде някъде далеч, далеч и ако времето не можеше да заличи спомена, то разстоянието и времето заедно щяха да излекуват кървящата рана в сърцето му.

Тръгна призори. Майка му се притисна до гърдите му и зарида. Прегърнаха се по мъжки с баща си.

– Ще се върнеш ли някога ? – прошепна на ухото му Лефтер.

И с този въпрос изрази оная дълбока бащина болка от раздялата с първородния син, когото обичаше по своему и разбираше.

– Не знам, татко. Не знам – беше отговорил Коста, въпреки че дълбоко в сърцето си знаеше отговора, а той беше: „Никога!“.

По-малките му братя и сестричка го изпратиха до края на града, където го очакваха каруците, които тръгваха да носят припаси към разхвърлените из Добруджа търли. Раздялата беше толкова болезнена, че му идваше да вие от болка:

– Слушайте майка и татко! Помагайте им и пазете Севда! Пазете я! Чувате ли? Пазете я! – а те бършеха сълзите си и се притискаха в него.

– Обади се, когато стигнеш там. Да знаем, че си жив и здрав – бе заръката им.

Те дълго гледаха след отдалечаващите се каруци и махаха с ръце. Коста се обърна веднъж, вдигна ръка, извърна се и отправи поглед напред към онази далечина, която щеше да го погълне и никога нямаше да му отвори пътя обратно към родния дом, към родния град Котел.

Сега той крачеше по прашния път на изток. Там някъде в далечината, в сърцето на Добруджа беше град Хаджиоглу Пазарджик.

Той не усети приближаващата се каруца. Едва когато каруцарят опъна поводите и тя спря до него, повдигна глава и обърна поглед. В каруцата бяха само двама души. Млад мъж, навярно на неговите години и жена, чиято глава бе забрадена с бяла кърпа, преминаваща през половината от лицето ѝ, така, че се виждаха само две любопитни очи.

– Хей, аркадаш! Накъде си тръгнал така сам? – запита каруцарят на турско-български. Коста махна неопределено напред.

– Натам.

– Хайде, качвай се! И ние сме натам – и непознатият се засмя.

Коста хвърли торбата, ямурлука и топоришката в каруцата и пъргаво скочи в нея. Камшикът изплющя и каруцата полетя напред по прашния коларски път. Зад тях се вдигна облак от прах.

– Откъде си?

– От Котел, от Балкана. Отдалеч. – отвърна Коста.

– Как се казваш?

– Коста. А ти? Къде сте ходили? – със своя въпрос Коста отклони разпита.

– Казвам се Иван, а това е сестричката ми Ирина. Ходихме при батя. Той е заврян зет. Булката му е една на майка и баща, та отиде да живее при тях. Отидохме да ги видим преди да започне усилената кърска работа.

Постепенно разговорът се отвори, както казват хората.

В един момент сестрата на Иван развърза и сне от главата си бялата забрадка. По раменете ѝ се разпиляха гарваново черни коси. Тя разтърси глава и те се разлюляха като непожъната нива при буря. Миг след това тя вдигна ръце, прибра ги назад и се обърна към Коста.

Той едва не извика. Гледаше я втрещен. Гледаше очите и не виждаше красивите черти на лицето. Не виждаше набъбналите като пролетни плодни пъпки устни, нито малкото чипо носле, което в съчетание с извивката на брадичката и розовите, нежни бузи придаваха особен чар на моминското лице, чарът на разцъфващата роза. Той гледаше очите. Това бяха онези ласкави, смеещи се, големи, топли очи на неговата Ирина, онези очи, от спомена за които той бягаше.

Погледите им се срещнаха. Изведнъж тя се обърна напред и бързо, притеснено се забради и неволно от устата ѝ се откъсна въпросът:

– Ти имаш ли си булче? – говореше на нещо като турски.

Иван побърза да преведе, въпреки, че Коста я беше разбрал.

– Булче имаш ли си? Женен ли си? – пита сестричката.

Последва тягостна продължителна пауза. Погледът на Коста помръкна. Той не забеляза, че Ирина отново се беше обърнала и го наблюдаваше очаквателно.

– Не. Нямам си никого.

Ирина и Иван почувстваха дълбоката болка и тъга в душата му. И разбраха със сърцата си, че повече не трябва да се докосват до тази тема.

Иван промени посоката на разговора.

– Турци има ли много по вас? Чуваме, че много зулуми правят навътре.

Коста се изненада от въпроса. Той вече беше започнал да се пита – а, бе, тези турци ли са или българи? Носят се като българи, а говорят турски. Ето, девойчето не знае български, а Иван си кълчи езика и едва намира българските думи. И вместо да отговори пряко на въпроса той внимателно запита:

– Вие какви сте? Турци ли сте или какви?

Иван прихна да се смее и се обърна към Ирина, чийто поглед го изгаряше да разбере какво каза ябанджията, та така се разсмя.

– Пита, дали сме турци – отговори на мълчаливия ѝ въпрос той, а тя енергично се прекръсти и плю в пазвата си.

– Ние сме гагаузи – отговори Иван.

– Какво значи гагаузи?

– Българи, българи, които са дали езика си, но вярата и името си никога не са дали на турците. Това значи гагаузи.

Коста за първи път се срещаше с тези прями, честни, гостоприемни, работни и горди хора от равнината. Дали това бяха потомци на Аспаруховите българи, останали тук по тези земи след големия поход или бяха останки от някогашните съюзници на българите – куманите, никой и до днес не знае. Но те знаеха, помнеха и предаваха през вековете от поколение на поколение веруюто, че са българи и носеха в сърцата си Христовата вяра с гордост.

Изведнъж Коста почувства как преградата, която ги делеше падна и разговорът потече като бистър, игрив, искрящ от светлината поток.

А каруцата се носеше напред. Край тях се нижеха раззеленилите се горички, безкрайни пасбища, щедро зареждащи свежия въздух с вълшебните аромати на мащерка, риган, маточина, лайка и другите билки, с които беше надарена тази благодатна земя. А богатата палитра от цветовете на кадънките, метличината, белия равнец, маргаритките радваха очите. Ту отляво, ту отдясно отминаваха малки селца с добре подредени дворове и обработени ниви, със стада овце и чарди говеда, които спокойно пасяха избуялата сочна трева. Иван посочваше с ръка и обясняваше:

– Това е село Каракьой. Тук живеят само турци. Мирни хора са. Разправят, че някога са били българи, но са ги потурчили. Ей, онова е Сърт кьой. Там са наши, българи. Дошли са от вътрешността. Аз съм бил 5-6 годишен, когато са се заселили тук. Бягали от беднотията и кланетата.

Хей онова село е заселено от наши българи – гагаузи. А оттатък, зад града, е нашето село Кара курт. Ще го видиш, десет къщи са. Всички сме си роднина. Затуй, когато нашите ергени тръгнат да се женят, търсят булки от другите села. А по-нататък е Балчик. Той е на морето. Още по-нататък са Каварна, Шабла. До Каварна е Гяур Суютчук, там е бурунът Калиакра. Там в морето руските кораби преди години са направили на кайма корабите на гаджалите. А на буруна има дълбока пропаст, която свършва в морето. Там са се хвърлили 40 български моми. За да не ги хванат турците и да запазят честта и вярата си, заплели плитките си една в друга и се хвърлили в пропастта. Ти къде ще спреш? Къде и при кого отиваш?

При този въпрос Иван и Ирина се обърнаха отново към Коста.

– Не знам. Още не знам.

– Защо не останеш у нас да ни погостуваш? Ще си починеш и когато решиш, ще си тръгнеш. А? Какво ще кажеш, сестричке? – обърна се Иван към Ирина.

– Нека да ни погостува – веднага и сякаш с радост отговори Ирина.

– Готово! И Ирина те кани. Не можеш да ни откажеш.

– Иване, чакай! При нас има една поговорка: „Ако ви дойде щастлив гост – овцете ви ще близнят. Ако дойде нещастен гост – вълк ще нападне стадото.“ Аз не съм щастлив гост. Не искам да пострада стадото ви.

– А при нас има друга поговорка: „Първото идване на гост ябанджия е щастие, второто беда.“ Ти си първият ябанджия, който ще ни гостува.“

– Добре. Ще ви гостувам няколко дни – съгласи се Коста.

Ирина радостно плесна с ръце:

– Мама и татко ще се зарадват.

След половин час Хаджиоглу Пазарджик застана пред тях. Иван опъна поводите и каруцата спря. Градът беше в краката им. Той бе разположен в нещо като долина. Отвсякъде бе ограден с възвишения. Къщите бяха ниски, схлупени. Само там, вдясно, се виждаха няколко по-високи и масивни постройки. По всяка вероятност това бяха конакът и други турски административни сгради. Над десет джамии с медресета към тях бяха забили минаретата си в небето.

Иван реши да запознае Коста отвисоко с града. Той още от дете идваше с татко си на пазар, който ставаше в центъра на града и го знаеше на пръсти. Дори знаеше имената на махалите, на които беше разделен – Мусли ефенди, Гази баба, Шейх ефенди, Хаджи Хадър, Хаджи Мехме, Ески махала и Чауш пазарсъ, която бе в центъра и носеше това име, защото тук беше Безистена – покритият пазар с безбройните си магазини. Именно тук всяка седмица ставаше пазара.

– Хей оная джамия е Чарши джамията. А онова високото е кулата на градския часовник.

В по-крайните махали се виждаха крилата на множество вятърни мелници. Тук, в този град, живееха над 10 000 души. Най-много бяха татарите, след тях идваха турците, българите и по-малко арменци и евреи.

Когато се спуснаха и тръгнаха през града, пред погледа на Коста се занизаха Безистена с безбройните си магазини, Шадраван площада с Шадраван чешмата, изградена от жълти дялани камъни. Тя беше доста висока, кръгла и завършваше с конусообразен покрив, покрит с медна ламарина.

Спряха до чешмата, измиха си лицата и с удоволствие пиха от студената вода, която се изливаше в каменните корита от два големи и десетина по-малки чучура.

Иван видя как Коста оглежда с нескрит интерес чешмата и реши да го запознае с нейната история:

– Татко разказваше, че тази чешма е най-голямата от деветте чешми, построени в различните краища на града през 1665 година. Водата била докарана от околностите на село Опанец. Средствата за докарване на водата до града били осигурени от Ибрахим ага – наместник на пашата. А самият град води началото си от търговеца, военачалника, чифликчията Хаджиоглу, който някога построил хан на големия кръстопът, от който тръгват пътища към Румъния, Черноморието и вътрешността на империята.

От Иван Коста научи, че в града има две български махали, изникнали в двата края на града.

След по-малко от час те вече бяха горе на сърта от другата страна на града. Пред тях беше село Кара курт – десетина къщи, сгушени в зеленината на джанките, зарзалите, орехите, ябълките, брястовете и салкъмите. На повечето от тях се виждаха само сламените покриви. Иван опъна поводите и каруцата спря.

– Виждаш ли? Ето, това е нашето село.

А селото беше сред един от малкото оазиси, които природата или господ бе сътворил в необятната, плодородна, но безводна добруджанска шир. То бе кацнало между два заоблени хълма само на 7 километра от града. Край него минаваше главният път, който тръгваше от Хаджиоглу Пазарджик и водеше за Балчик, Каварна, Шабла, та стигаше чак до Констанца. Около него нямаше гори. В диаметър от няколко километра като стражи го бяха оградили селцата Алъч кьой, Вели факъ, Айдън чофа, Баш бунар, Кабасакал, Хош кадем и село Геленджик. Със село Геленджик, което беше на 2-3 километра, контактите бяха по-особени. Не само, че там беше Общината, но хората от двете села се сродяваха.

Землището на Кара курт бе съставено от местности, чиито имена посочваха изложението и характера на почвата. На изток беше Баир аркасъ, Паиклъка, Узун бойлар, Ак топраклък, Съкуилар, а до самото село на север беше светилището – Аязмото.

Сред селото течеше голяма белокаменна чешма, където вечер след работа се събираха стари и млади. Едните – да бистрят политиката, да обсъждат и решават „международните“ въпроси, а другите, младите – под звуците на кавала, гайдата и гъдулката да извиват кръшни хора, да лудуват, да се задяват.

Малко по-нагоре, край селото беше другата чешма с големите каменни корита, където открай време селяните водеха два пъти на ден добитъка на водопой. В района на селото имаше над 20 извора, чешми, кладенци.

Коста научи, че след като започват руско-турските войни селото се изселва и заедно с руските войски хората му се заселват в Бесарабия на няколко километра от град Болград като създават селото Кара курт. Завърнали се в родното Кара курт някъде след 1838–1858 година.

Тези няколко дни, които Коста обеща да гостува в семейството на Иван и Ирина, неусетно се превърнаха в четири месеца.

Коста участва в коситбата, плъстенето и прибирането на сеното. Тъй като той никога не бе държал коса, Иван му даде първите уроци по коситба. Показа му как се държи косата и как се замахва. Показа му стъпката на косача, която приличаше на стъпка на тежко чорбаджийско хоро. Ирина ги гледаше и се превиваше от смях, защото отначало като замахнеше Коста забиваше върха на косата в земята.

После дойде жетвата. Житата бяха натежали от едро, жълто като кехлибар зърно. Спуснали ръкави, привързали на главите си бели кърпи, надянали паламарките на лявата си ръка, жетварите въртяха сърповете с онова вдъхновение, което обхваща хората, когато виждат богатите плодове на своя тежък труд. Ту оттук, ту оттам се понасяше песен или закачка. Когато някой от съседите изоставаше с пожънването на нивата, защото челядта му бе по малка, тия които приключваха по-рано, без да ги кани, отиваха и му помагаха.

Тук, на това поле, сред тези хора, пред тази безбрежност, под това слънце, сред мириса на хляба, който се носеше във въздуха, душата на Коста се разтвори. Това, което я държеше в жестоките си лапи, я пусна и тя като птица плесна с крила и полетя над полето, над тежката благодатна мараня, която трептеше над него. В един момент той се изправи, пое си въздух и песента му се понесе надалеч, надалеч:

„Яно, моме, Яно, хубавице,

севдо моя, моя гълъбице.

Песен пея аз за тебе Яно,

да ме чуеш, та при мен да дойдеш.

С очи си ти да ме опиеш.

С гласът си ти да ме омаеш.

Болен ходя, Яно гълъбице

тебе чакам, моя хубавице.

Няма ли те, слънцето не грее,

няма ли те, звездите се скриват,

няма птичка песен да запее,

няма ветрец тихо да повее.

Болен ходя, Яно, хубавице

ела при мен, моя гълъбице!“

Старият Георги, бащата на Ирина и Иван, остави сърпа и се изправи. Изправиха се и останалите жетвари. Ирина и Иван изненадани, възхитени слушаха, а песента се носеше ту весела, ту тъжна, ту като зов, ту като копнеж, ту като болка и ридание. Старият слушаше и тихо сам на себе си прошепна: „Това момче носи в сърцето си голяма мъка.“

Започна вършитбата. Ирина караше конете, които завързани за кола, забит на средата на хармана, тичаха в кръг и ронеха зърното с диканята и копитата си. Коста отвяваше зърното като го премяташе високо с дървената лопата. Иван след него замахваше с мрежата и извличаше настрана остатъците от класовете и листата, а Старият виртуозно въртеше калбура, за да остане само чистото едро зърно.

Баба Мара като всяка българска жена, беше готвачката. Сутрин, когато мъжете ставаха от сън, заварваха сложена софрата, на която в голям гювеч дигаше пара я рязана чорба, я триеница. Коста я наблюдаваше, възхищаваше се и се питаше откъде тази вече побеляла женица намираше време да омеси хляба, да го опече, да направи закуската, обяда, вечерята, а и да седне пред стана да тъче.

В много случаи Ирина ѝ се притичваше на помощ, но тя през повечето време беше с мъжете на полето, доеше кравите, с Иван извеждаха добитъка на водопой, носеше вода от кладенеца, преметнала на рамо кобилицата с двата блестящи, калайдисани бакъра, пристъпяйки с пружинираща стъпка да не разлее водата. Това придаваше особен чар на походката ѝ, която придобиваше грацията на походката на газела.

Иван учеше Коста на гагаузки, а Коста разказваше за живота в другата България, която те не познаваха. Той бе ходил в Сливен, Ямбол, Филибето, Русчук. Та дори веднъж мина с баща си с лодка на другия бряг на Дунава, в Румъния. Той беше ходил на килийно училище и се бе научил на четмо и писмо.

Иван го запозна с младежите от селото. Те, пък и възрастните, бързо го приеха и като го срещнеха усмихнато и сърдечно го поздравяваха. Отначало Иван му служеше за преводач, но на втория месец Коста започна не само да ги разбира, но и да им отговаря на гагаузки.

Незабравими за Коста бяха вечерите, когато се събираха около чешмата и той гледаше танците или слушаше песните на младежите.

Откакто Коста се появи в семейството им, Ирина разцъфна. Смехът ѝ огласяваше къщата и двора. Тя се явяваше ту тук, ту там пъргава, целеустремена, сякаш ѝ бяха пораснали крила. Старата я гледаше угрижена и си мислеше – тук ще става една, ама, де да видим.

Беше вече средата на септември. Гроздето зрееше. Вечерите станаха прохладни, слънцето започна да се спуща на юг. Лястовиците, щъркелите и другите прелетни птици вече бяха отлетели.

Софрата беше сложена за вечеря. Баба Мара седна и се прекръсти. Прекръстиха се всички. Вечерята, както обикновено, премина в мълчание. След нея, когато посудата беше прибрана и софрата почистена, дядо Георги сложи ръката си на коляното на Коста, който седеше от лявата му страна и като го гледаше с топлите си, уморени от годините очи, се обърна към него с думите:

– Слушай, момчето ми! Гледам те вече много време. Ти стана като наш син, като брат на Иван и Ирина. Ти носиш на плещите си голяма болка. Ако човек не сподели болката си с някого, с близките си, тя ще му зачерни дните за цял живот. Сподели болката си!

Настъпи мълчание. Всички погледи бяха отправени към Коста. Той с наведена глава се бореше със себе си. Тези хора го бяха приели като свой. Той ги обикна не само затова, но и защото със своята любов, грижи и разбиране го откъснаха, снеха по-голямата част от болката, която бе обсебила душата му. Сега чакаха отговор, отговор на доверието им към него, отговор на сърцата си, които отвориха за него. И той вдигна глава и тихо заговори:

– Имах изгора. Беше нежна и красива като нея – и обърна поглед към Ирина, която закрила уста с длан го гледаше с широко отворени очи. – Имаше същите като нейните очи и се казваше Ирина. Обичахме се. Бяхме сгодени и след двадесет дни щеше да бъде сватбата ни. Опозориха я и я убиха. Бяха черкези.

Гласът му трепереше. Очите му бяха пълни със сълзи. Сълзи имаше и в очите на останалите.

– Господи, какво си преживял, момчето ми. – изхлипа баба Мара.

Дойде до него и го прегърна. Той сложи глава на гърдите ѝ и зарида. За първи път от трагичната смърт на Ирина той заплака с горчиви сълзи.