Неочаквана среща

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Беше някъде около 10-11 часа. Стадото от петдесетина овце се движеше край гората, в сянката на която все още се намираше крехка сочна трева. Зад него, наметнат с дебела вълнена наметка, крачеше овчар арнаутин. Той беше човек на възраст – около шестдесет годишен. През рамото си бе преметнал къса италианска карабина, а в ръцете си държеше дълга гега.

До него крачеше едро, черно, рунтаво куче. На пръв поглед то изглеждаше тромаво, мързеливо и добродушно, но в действителност беше изключително силно, умно и смело. Неведнъж си бе премервало силите с налетелите от планината изгладнели вълци и неведнъж бе спасявало от тях стадото. Сега то лениво крачеше до стопанина си, като в същото време наблюдаваше накъде се движи стадото и дали някоя глупава овца няма да се отдели от него и да навлезе в гората, където обикновено се криеха онези коварни и кръвожадни разбойници. Изведнъж се спря. Обърна глава към гората. Наостри уши и тихо изръмжа.

Арнаутинът го погледна и веднага разбра тревогата му. Остави внимателно на земята гегата. Сне наметалото, ловко преметна през главата си ремъка на карабината, взе я в ръце, зареди я и бавно тръгна към гората. На гърба му остана само торбата с храната. Кучето се движеше на крачка пред него. И двамата стъпваха внимателно, заслушани в тишината. Когато стигнаха до лешниковия храст, кучето спря и погледна стопанина си. А той го заобиколи и изстина…

Картината, която се откри пред очите му, накара кръвта в жилите му да се смрази. Голяма група непознати брадясали мъже, подпрени на стволовете на дърветата или опънати направо на земята, спяха. Виждаше се, че са дълбоко заспали. По всяка вероятност бяха много уморени и изтощени.

Кучето изръмжа. Единият трепна и отвори очи. Това беше Стати. За учудване на овчаря той не посегна към пушката, която лежеше на скута му. Не извика, за да събуди приятелите си, а тихо каза на румънски:

– Здравей, аркадаш! Те спят защото са много уморени – и той посочи с поглед останалите. – Ние сме българи, войници. Бягаме от гръцки плен. Прибираме се в България. Тя е оттатък планината.

Той говореше бавно и не знаеше, дали този човек го разбира. Не знаеше, колко е голям страхът му от ненадейната среща. Защото страхът и последиците от него са непредсказуеми. Той можеше да го накара да стреля и да убие някого, а след това да убият и него. Можеше да побегне назад или да насъска тоя звяр до него. А можеха просто да се разберат като хора.

Борис бе легнал навътре в храстите. Арнаутинът не го виждаше още. Стати забеляза, че Борис се беше събудил и бавно придърпваше карабината към себе си, готов всеки момент да я използва.

– Идваме отдалеч, от остров Крит – продължи Стати. – Десет дена пътувахме по море. Нямаме храна, нито вода. Не знаем пътя през вашата планина.

Стати говореше и говореше. Постепенно всички се събудиха и с опънати до краен предел нерви наблюдаваха ставащото. В един момент той бавно протегна ръка към карабината си, която лежеше на скута му и забеляза, как оня настръхна, но не се смути, а бавно я хвана високо над спусъка и я постави на половин метър от себе си. Другите, които също бяха с оръжие, го последваха.

– Аз се казвам Стати – той посочи с пръст гърдите си. – Стати. Този е Шидер, този е Еню, този Йордан, този е Спиро, а този зад тебе е Борис.

Арнаутинът се обърна натам, където посочи Стати и срещна доброжелателния поглед и усмивка на Борис.

– Ти как се казваш? – запита Борис, като посочи към него.

Арнаутинът го разбра и отговори:

– Казвам се Енвер.

След малко те вече седяха един срещу друг и разговаряха.

Албанецът разбра, че това са обикновени хора, селяни като него. В един момент сне от гърба си торбата, развърза я, извади хляб, буца сирене, глава лук, няколко портокала и им ги подаде.

Разговаряха дълго, като си помагаха с ръце, гримаси и с оскъдните гръцки, италиански и турски думи, които знаеше албанецът. Но в крайна сметка групата разбра, че на няколко километра на север има коларски път, който щеше да ги изведе високо в планината и че този път използват дървосекачите. Там, високо в планината има търла, където прибира овцете си неговият брат Ашар. И когато го намерят, да му кажат, че ги изпраща Енвер. Той ги увери, че Ашар ще им помогне да пресекат планината и да стигнат до Македония.

Тръгнаха около обяд и по икиндия бяха в търлата на Ашар. Отначало той се уплаши като ги видя. Помисли ги за бандити, бродещи из планината. Но, след като му обясниха, кои са и че ги изпраща Енвер, се успокои. Нахрани ги и ги посъветва да пренощуват при него, а рано сутринта да тръгнат. Обясни, че ако тръгнат сега, привечер, няма да могат да превалят билото на планината и трябва да пренощуват на открито, а нощите високо в планината са студени и не се знае, дали няма да ги навали я сняг, я дъжд. Тука, в планината дъждът пада, когато си поиска и когато най не го очакваш. Мине облак, изсипе сума ти вода отгоре, намокри те до кости и след десет-петнадесет минути отмине. Не, не! По-добре е да изчакат. Ако тръгнат утре рано сутринта, по обяд ще са там, откъдето се вижда върхът на планината Кораб. Когато тя остане зад гърба им, ще видят Охридското езеро. Значи там е Македония, значи, че ще бъдат при своите.

Послушаха го. Рано сутринта още на зазоряване тръгнаха. Ашар крачеше най-отпред. След два часа пътят свърши, а заедно с него и гората. Пред тях останаха голите бърда и чукари на албанските планини. Пътеката се виеше нагоре и все нагоре. На всеки час спираха. Почиваха 20-30 минути и продължаваха.

– Пфу! Като ги гледаш отдалеч, сякаш ще можеш да ги прекрачиш пущините, а то гледай ги какви чудовища са! – мърмореше Шидер, вперил поглед във високите зъбери и бездънните пропасти.

Има хора, които, когато Господ ги е създал, им е позлатил устата, а в главата им е пуснал по едно малко закачливо дяволче. Когато сред попадналите в беда, а и не само в беда хора, се случат такива чешити, по-лесно се посрещат и преодоляват трудностите и по-весели стават веселбите. Защото те никога не гледат с песимизъм или с бездушие на случващото се около тях. Чрез своето остроумие и умение да гонят черните мисли като се надсмиват над себе си, като се превръщат в глуповати философи или шутове, будят в околните не само смях, но и оптимизъм.

От този сорт хора беше и Шидер. Той нямаше образование. Беше чобанин, но имаше божията дарба да поддържа духа на хората на високо ниво. Още преди да тръгнат в това приключение, не само Стати и Борис, но и другите го разбраха и оцениха.

Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-трудно им ставаше. Тези деца на равнината не можеха да свикнат със стръмнините и долищата. Нито желанието им да се приберат по-бързо по домовете си в България, нито осъзнатият факт, че са на свобода, можеха да възстановят силите им, загубени във военнопленическия лагер.

– Знаеш ли, Даскале? Мен ми се струва, че Господ, когато е правил земята, е бил доста наконкан – отново започна да мърмори Шидер.

– Я не богохулствай! Господ си знае работата – го прекъсна Даскала.

– Като си знае работата, защо не я е направил равна, като нашата Добруджа? А? Кажи де! Даскале, ти си учен човек, нали? Учен си – не мирясваше Шидер.

Той беше зад Даскала, а зад него крачеше гагауза Спиро.

– Добре тогава. Нали Господ е направил Земята? Значи, че той е по-голям от Земята и сигурно е там, горе някъде, нали? Там някъде е палатът му.

– Сигурно е така – потвърди предположението му Даскала.

Той знаеше, че Шидер е зевзек и очакваше с интерес да види, накъде ще избият разсъжденията му. В това време Ашар спря за почивка. Събраха се всички и насядаха уморено на земята. А Шидер продължи да се заяжда с Даскала.

– За да направи Земята, а и всичко друго, значи му е трябвал голям кувет. Нали така?

– Така е – отговори утвърдително Даскала.

– Значи, щом е работил и работи толкова много, сигурно пие много вода, значи яде много хляб, много манджа, а и кой знае колко печени агнета и даначета изяжда на един път?

– Сигурно е така – му пригласяше Даскала.

– Щом е така, значи ходи по малка и голяма нужда?

– Сигурно е така – отговори Даскала и застана нащрек.

– Аз мисля Даскале, че когато му се приходи по малка нужда, се изпикава на главите на хората, така, както направи с нас сега, когато откраднахме гемията. Защото я откраднахме, затуй направи тази работа. Наказа ни. Права беше мама, когато ми хортуваше, че господ наказва тоя, който краде, който посяга на чуждото. А когато му се е приходило по голяма нужда се е „изтаковал“ ето тук, на това място, защото е знаел, че ще минем от тук. Той е знаел, че ще минем от тук, нали?

Всички се превиваха от смях, а Шидер стоеше сериозен с оня философски израз на лицето, който недвусмислено показваше, че най-после е проумял част от великата истина за сътворението на света и за отношението на Господ Бог към тварите, които, кой знае защо бе създал по свое подобие, и кой знае защо ги беше нарекъл ЧОВЕЦИ. Разбира се Даскала не му остана длъжник.

– Шидере! Ти знаеш ли, че донякъде си прав? Но в едно не си прав и аз ще ти кажа в какво.

– Кажи де! Кажи! – подскочи Шидер и очите му светнаха.

– Аз мисля, че Господ се изпика не върху нас, а върху часовите, дето ни пазеха, върху гърците, за да ги накара да се приберат в караулното. Край тях и ние се понамокрихме. Но нека си помислим с онези неща дето Дядо Господ е поставил на раменете ни! Ако не беше ни препикал, как щяхме да избягаме? Значи, той е мислел за нас, за нашето спасение. После, ако не беше се изходил на това място, ако беше направил земята равна като тепсия, както на теб ти се иска, досега десет пъти щяха да ни бяха заловили я французите, я гърците, я англичаните.

През това време Стати бе седнал малко встрани от спорещите, бе отправил поглед назад и с интерес съзерцаваше картината, която се откриваше пред погледа му. Долу беше полето. Виждаха се селца, ниви, горички от портокали, лимони, мандарини. То бе подпряно от трите страни от високи планини. На юг и югозапад, в далечината се синееше Адриатика, а горе, високо в небето, над планинските върхове се рееха шест двойки орли. Правеха големи кръгове, сякаш изпълняваха някакъв свой ритуален танц. Дали не бяха те причината някой да назове тази малка планинска страна Албания-Шкипърия, тоест „Земята на орлите“?

И през тази планина сега Стати и неговите другари трябваше да преминат, за да стигнат до Родината. Пред тях бяха пътища, пътеки, хълмове, ридове, реки, долини. Пред тях бяха Мала Преспа, Пустец, Мали град, Преспанското езеро, Коченско, Голо бърдо, Костурско, Поле, където живееха и живеят българи християни или мюсюлмани, останали тук през вековете, сякаш забравени от времето, но запазили своето име, език, вяра и спомена за своя героичен народ и Родина.

В един момент, завърнал се в реалността, Стати тихо каза:

– Не е късно да ни хванат. Но да оставим този въпрос за по-нататък. Хайде сега да тръгваме!

Тръгнаха. По обяд се изкачиха на билото. По някое време пътеката, по която се движеха, стана много стръмна и накрая се изправи пред тях почти като отвесна стена. Ашар ловко се изкатери и изведнъж всички го видяха изправен горе. Над него нямаше планини, а само небе.

– Пристигнахме! – извика той.

Всички бързо преодоляха стръмнината и застанаха до него. А той продължи:

– Оттук нататък тая пътека ще ви изведе до река Шкумбини. Казват, че тя извира в района на Поградец до самото Охридско езеро. Ако вървите край нея ще стигнете по-бързо до Македония, но първо ще стигнете до град Елбасан. Това, насреща е планината Кораб и върхът, този, високият се казва Кораб. Когато те останат зад гърба ви, пред вас вече ще е Македония. Ще се види и Охридското езеро. По пътя си ще срещнете и българи. Те са в района на Голо Бърдо, Поле, Мала преспа, Корчанско. На половината път е град Елбасан. Движете се край реката, тя ще ви заведе право на Охридското езеро. На два пъти съм стигал така там.

Настъпи мълчание. Всички стояха и гледаха натам, накъдето им сочеше Ашар.

– Надолу пътят е по-лек, но е по-дълъг. Ако се движите ей по тази пътека, до вечерта ще стигнете до егрека на моя приятел Митрето Стойновия. Той е ваш сънародник. Поздравете го от нас – от Ашар и от Енвер. Там вече ще се разберете с него. Добър човек е той. Ще ви помогне. И му кажете, че кочът, дето ми даде лани, е жив и здрав и хубава работа свърши. Повечето от овцете, които заплодихме с него, близниха – и след като изреди всичките си заръки, Ашар завърши: – А сега, аркадаши, вие нататък, а аз – обратно – и посочи натам, откъдето бяха дошли.

Благодариха от сърце на този суров планинец. Стиснаха си ръцете, а със Стати се прегърнаха. Преди да се разделят, Стати го запита:

– Ти, аркадаш, нямаш ли си пушка, та ходиш из планината с тази гега?

– Имам една стара бердана, но е много тежка, а и патрони вече нямам за нея.

Стати сне от рамото си английската карабина и му я подаде.

– Вземи я! Тя е лека. Както виждаш, чисто нова е, може да ти потрябва. Подарявам ти я!

Ашар, не очаквал такъв жест, развълнувано отговори:

– Момчета, вие сте войници, тя на вас ще ви трябва.

Но всички единодушно го окуражиха да я вземе.

– Ние вече не сме войници, а и там, където отиваме, няма да ни трябва.

Той я взе и с интерес я огледа.