Прощавай, Родино

ПРОЩАВАЙ, РОДИНО

Беше пролетен ден. Рано вечерта се качиха в пътническия влак за Варна. Радостта, възторгът, че са вече свободни, че са се завърнали в Родината след толкова перипетии, унижения, страдания бяха изчезнали и на тяхно място се настаниха съмнението, тревогата, обидата.

Сутринта на другия ден пристигнаха. Веднага се разделиха. Не само Стати, а и останалите отклониха настоятелната покана на Борис да отидат у тях. Да ги запознае с родителите си. Да си починат и тогава да тръгнат на север към Добруджа. Разделиха се като братя и всеки пое своя път. Петимата тръгнаха към границата. Нито Стати, нито Спиро, Еню, Колю и Иван знаеха, че крачат по пътя, по който бяха минали Анастас, Дико и другите, когато приключи Балканската война. Историята, неумолима и сурова се повтаряше.

Преваляше обяд, когато стигнаха село Кранево. Спряха да си отдъхнат край чешмата насред селото. Бързо около тях се събраха неколцина мъже. След като разбраха, кои са и откъде се връщат, се завърза непринуден разговор. Нещо повече. Оказа се, че двама от тях също са служили в Осми полк, но в трета дружина, че също са участвали в боевете при Добро поле и кота 1050. Също са били пленени, но са презимували при гара Секулово, а след това са правили цяла година пътища като тях, но в Сърбия. Те бяха се върнали преди година по родните места.

Донесоха им храна, а щом се свечери двамата ги съпроводиха до самата граница. Показаха им пътеката, по която да преминат от другата страна, сбогуваха се и си тръгнаха обратно.

Стати ги изпрати с поглед и когато изчезнаха в тъмнината, отправи взор натам, където бяха обраслите с гори хълмове. Устните му затрепереха. Очите му се навлажниха. Той се прощаваше с Родината, с България. Прощаваше се с приятелите си Борис, Даскала и другите, с които пет години бяха делили съдбата си. Прощаваше се и не знаеше, дали някога ще се срещнат отново. Някой сложи ръка на рамото му. Беше Шидер:

– Да вървим, наборе! – тихо каза той. – Да вървим! Връщане назад няма.

Стати не каза нищо. Обърна се и тръгна. След него тръгнаха и останалите. Пресякоха река Батовска и се намериха на Румънска територия. Някъде вдясно, съвсем наблизо се чуваше шумът на прибоя. Крачеха мълчаливо, с наведени глави. Никой вече не се обърна назад, натам, където остана нещо голямо, несъизмеримо с нищо, което те познаваха, натам, където бавно се затвори една написана с кръв страница от техния живот, от живота на българския народ.

Пътеката ги изведе на коларски път. Спряха. Вдясно пътят водеше към Балчик, а вляво към село Оброчище. Решиха да тръгнат наляво. Да излязат на пътя, който някога бяха извървели, когато отиваха в полка във Варна на война. Опасяваха се да се приближат до Балчик. Не знаеха, как ще ги посрещнат румънските власти. Дали няма да им се случи нещо подобно на това, което изживяха в София. Когато излязоха горе на равното, вече се развиделяваше. Седнаха да си отдъхнат. Бяха уморени до краен предел. Преди да тръгнат, слънцето изскочи и огря равнината. Шидер се изправи и разпери ръце, сякаш искаше да я прегърне:

– Гледайте бре, хора, каква красота! Равна като тепсия. Не прилича на оная пущина – само канари, баири и дерета. Ще ми разправя Даскала, че Господ си знаел работата. Знаел си я, ама не там, а тук.

Никой не се засмя, но на всички им стана по-леко. Изведнъж изчезна онова чувство, дето ги стягаше като менгеме. Те поеха дълбоко с пълни гърди въздух и с ускорени крачки тръгнаха натам, където ги очакваха или вече ги бяха оплакали.

Румънският патрул ги откри и арестува, когато наближиха Каварна. Още по-малко от час-два им трябваше и Шидер, Спиро и Яни щяха да си бъдат по домовете си. А Демир и Стати щяха да са на път за Шабла и Яалъ юч орман, но ги откриха. Върнаха ги в Балчик, а от там ги закараха в Добрич. Десет дена ги разпитваха, проучваха, умуваха, решаваха и накрая на единадесетия ги освободиха.

Когато Стати се прибра в Шабла, вместо очакваната радост го посрещна скръб и болка. Майка му Василка бе починала преди три месеца, а баща му Саранди си бе отишъл четири дни, след като румънците ги бяха арестували.

Разказаха му, че всяка сутрин той ходел на гроба на Василка. Но един ден отишъл и не се върнал. Към обяд го намерили там на гроба мъртъв. В едната си ръка държал малка стомничка с вода, а в другата незапалена свещичка. Не можаха двамата да дочакат завръщането на Стати.

И се заредиха дните. Мъжете се събираха вечер в кръчмата или на мегдана. Говореха си тихо и гледаха под вежди преминаващите на двойки жандармеристи. Денем бяха по нивите. В къщата на дядо Саранди останаха да живеят Анастас и Радка с двете си деца Василка и Неделя. Имаше стая и за другия брат Никола, който беше охтичав и една стая за Стати. Венета омъжиха за Иван от град Каварна. Той бе от много бедно семейство и за да помогнат на младите да си построят къща, събориха част от обора и продадоха една от биволиците, заедно с малачето. Желез се бе установил на Кайряка и заедно с Матен си гледаха многолюдното семейство.

За Стати зимата премина тежко. С нетърпение изчака пролетта, за да тръгне по нивите, да поеме въздух с пълни гърди, да се огледа, да се ослуша извън оная стая, която особено вечер, го задушаваше със спомените за битките, приятелите, за майка и татко, за Томата.

На полето работеха с Анастас. Обикновено разговаряха за войната, за откарването, за проблемите, които стояха пред тях.

Ходеше често у Железови. Понякога се застояваше до късно. Демир, Атанас и Йордан с особен интерес слушаха разказите му за това, което беше видял и преживял и разсъжденията му за това, което се бе случило. Веднъж в една такава вечер, след като насядаха около софрата да вечерят, Матен тихо подметна:

– Трябва да си намериш булка! Трябва да се ожениш! Сам не бива да стоиш. Не бива.

Неведнъж и Радка му намекваше, че трябва да се задоми. Той вече бе на 27-28 години – таман мъж за женене. Стати разбираше, че трябва да реши този въпрос, а след това да си построи собствен дом и да се отдели. Имаше място. Дворът бе голям. Не можеше дълго да бъде на главата на Анастас и Радка. Те си имаха достатъчно много грижи. И започна да се оглежда, да се ослушва.