Дяволът си има опашка

ДЯВОЛЪТ СИ ИМА ОПАШКА

Тази вечер тайфата реши да отиде на вечеринка в Калъч кьой. Там ставаха хубави вечеринки. Салонът бе голям, музикантите добри. С тамошните ергени бяха приятели, а и момите им бяха красавици, сякаш бяха русалки, излезли от морето.

Беше тиха и ясна звездна лунна нощ. Танцуваха. Играха хора и ръченици до полунощ. От чифлика на майор Апостолиу тази вечер нямаше никой. Обикновено присъствието на румънските младежи от там беше съпътствано със скандали и сбивания. Но тази вечер тях ги нямаше.

Около полунощ веселието приключи. И младежите започнаха да се разотиват. Атанас, Йордан, Дългия Иван, Джорджито и Киро Соленков се качиха на колата и под веселите възгласи на цялата компания от селото потеглиха към Шабла. Възбудени от преживяното те запяха песента „О Добруджански край“. Това бе възторжения химн на родната Добруджа, създаден от поета Любомир Бобевски и композитора Александър Кръстев. След драматичната 1916 година тя стана хит и младите с голяма любов, възторг и гордост я запяваха при всяка удала им се възможност. И сега я запяха с пълен глас и като артисти на сцената разтваряха ръце, като че ли искаха да я прегърнат.

Изведнъж някой извика:

– Гледайте! – и посочи на изток.

Песента секна. Всички погледи се насочиха натам, накъдето сочеше Джорджито. Там в далечината се виждаха двама души – румънския граничен патрул. Граничарите бяха взели пушките си „на ремък“ и бавно крачеха на изток. Когато чуха звука от мотора и песента, те спряха и отправиха поглед към отминаващата към Шабла кола.

– Мамка им мамалигарска, хайде да ги гръмнем! – предложи някой.

И преди Атанас да успее да реагира, да извика: „Не“, почти залпово изтрещяха три изстрела. След това още и още, докато се изпразниха барабаните на револверите на стрелците.

Отначало войниците сякаш не разбраха какво става, но когато куршумите засвириха около тях, залегнаха и отговориха на огъня.

Атанас натисна педала на газта и колата се понесе с още по-голяма скорост през полето. Жертви и от двете страни нямаше, но Атанас разбра, че голяма беда може да го сполети. Та само той и бате му Георги имаха коли в Шабла и много лесно властта щеше да се докопа до него.

– Какво направихте, загубеняци такива! – ядосано и укорително извика той. – Сега какво ще става? Къде ще се крием?

Изведнъж всички изтрезняха.

– Да бягаме в България! – предложи Киро Соленков.

Когато стигнаха могилата „Кованлъ юк“ Атанас наби спирачката и колата спря.

– Сега всеки ще си отиде в къщи ни лук ял, ни лук мирисал. Не сме се виждали от цял месец насам. А ръждивите си тапанджи скрийте така, че и Господ да не може да ги намери. Ясно ли е?

– Ясно – в един глас виновно отговориха всички.

След малко колата спря пред вятърницата на Дерменджи Костовите. Тайфата се раздели и всеки тръгна към дома си.

Матен отдалеч усети приближаващата се кола. А когато тя спря пред вратника, чу нервния глас на Атанас и заекващия отговор на Йордан. Майчиният ѝ инстинкт разбра, че нещо е станало и леко побутна Желез.

– Какво ? – сънено запита той.

– Ставай! Върнаха се. Нещо се е случило.

Желез скочи, наметна се с антерията и както си беше по донове двамата излязоха навън.

– Какво има? – запита той синовете си.

Те мълчаха навели глави.

– Вас питам! Станало ли е нещо?

– Тия идиоти стреляха срещу граничния патрул.

– Аз не съм стрелял – силно заеквайки се оправда Йордан. – Ония тримата стреляха. Отгде да знам, че носят тапанджите си. Отде да знам, че ще стрелят .

– Късно е да се вайкаме. Докато не настъпиш змията за опашката, тя няма да те клъцне по петата, а вий сте я настъпили. Сега да видим, как да ви спасим.

Желез се огледа.

– Отваряйте вратата на сайванта да вкараме колата вътре!

Вратата на сайванта не беше плътна. Тя бе голяма дървена рамка с три распорки. Върху тази рамка беше опъната стара рибарска мрежа. С бутане вкараха колата под сайванта. След това дръпнаха гюрука и затвориха купето. Матен донесе цял наръч слама и я поръси около нея, а след това хвърли върху нея няколко шепи царевична ярма и зърно.

– Сега изкарайте няколко кокошки от курника и ги пуснете вътре!

Когато и това беше сторено и вратата на сайванта бе запряна, Желез нареди:

– Сега оседлайте Алчо и тихо се измъкнете от селото. Излезте на бозлука и отидете направо в Сатълмъш!

– Идете първо в Йорданкини. Разкажете им всичко – намеси се Матен. – Нека Йорданка разбере, къде е имало седянка тази вечер и да намери свидетели, които да кажат, ако ги питат, че вие сте били там. Танасе, ти като отидеш в Ангелови, разкажи му подробно, какво е станало. Той, сватът, знае какво да прави. А заранта искам ти Йордане да се върнеш и с коня да минеш през селото и пред кметството. Много хора да те видят.