Сляпата неделя

СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ

Дойде есента. Беше изминала година и половина от смъртта на дядо Саранди и баба Василка. Един ден го налетя „Сляпата неделя“.

Кърската работа беше приключила, колкото може кърска работа да приключи. Реколтата беше прибрана, нивите бяха изорани.

Един ден решиха да отидат за риба. Беше неделя. Предната вечер в кръчмата някой спомена, че се е появила скумрията. Да, тя се появяваше по това време. Охранена и мазна, тя идваше отгоре откъм Русия, откъм Кримския полуостров на път за Мраморно море, а от там и до Бяло море. В своето движение на юг пасажите следваха бреговата линия. Тук, между Шабленското езеро и Шабленския фар, рибата излизаше съвсем до брега. Струпваше се като сребърна вълна под повърхността на морето, устремена напред, сякаш искаше да изскочи на сушата. В зависимост от големината на пасажа това траеше с часове, а понякога с дни, докато накрая, намерила пътя, бавно се изтегляше към фара, заобикаляше нос Шабла, спускаше се към Кум Суат и изчезваше на юг.

Точно този момент улучиха Стати и Анастас. Те минаха покрай перилото на езерото и пред пясъчната дюна, зад която се чуваше плисъка на вълните, разпрегнаха конете. Пайвантладисаха ги до каруцата. Съблякоха се. Запретнаха крачолите на доновете си до коленете и навлязоха във водата.

Анастас преметна серкмето през рамо. Внимателно подреди краищата му, като движеше ръка по оловните съчми. Хвана с едната си ръка въжето и замахна. То се разпери като чадър и цопна във водата на около пет метра пред тях. Изчака няколко секунди да легне на дъното и бавно започна да обира въжето, за да превърне разперената в кръг мрежа в голям и добре затворен чувал. Въжето се опъна. Анастас почуства, че нещо се закачи за мрежата.

– Май хванахме някой камък? Я, дръж края! – обърна се той към Стати.

И като се държеше с едната ръка за въжето, тръгна напред. В това време се случи нещо, което и през ум не им минаваше. Нещо се блъсна в краката им и едва не ги събори. Морето закипя от риба. Опънаха въжето. Серкмето бавно, бавно тръгна към тях. Когато го изтеглиха се оказа, че е пълно с мятаща се едра и тлъста скумрия. И се започна. На третото или четвърто хвърляне Стати извика на Анастас:

– Ще извикам жените!

– Викай ги! – отговори Анастас.

Те изтеглиха на брега пълната с риба „торба“ и едва я домъкнаха до каруцата. Изсипаха я при другата риба. Стати се качи на дюната, обърна се към жените, които запретнали поли, бъхтеха с бухалките чергите и одеялата, донесени да се изперат. Изсвири с уста силно, пронизително. Повтори. Едната от тях се изправи и се загледа да разбере откъде идва тази свирка. Когато се обърна към Стати, той започна да ѝ маха, да ѝ прави знаци да дойдат, като в едната си ръка размахваше едра скумрия. Онази се обърна към другите, каза им нещо и го посочи. След малко те дойдоха. Бяха пет. Това бяха жените от семейството на Митю Анастасов – свекървата с двете снахи и двете си дъщери. Анастас и Стати точно бяха изтеглили пълното серкме.

– Божке, гледайте какво чудо! Колко много риба! – се плесна по кълките едната. Другите също с възхищение, с широко отворени очи заговориха.

– Не се вайкайте, а давайте торби или каквото имате. Бабо Стояно, я ги строй. Стига са кудкудякали! – извика Стати.

– Маре, бягай, мама! Донеси калъфките от възглавниците! – се разпореди баба Стояна.

Девойчето, към което се обърна, повдигна полите на дългият си фустан и припна нагоре по пясъчната дюна.

Увлечен по улова на рибата в началото Стати не обърна внимание на Марито. Дори не погледна към жените, застанали пред двамата с по една калъфка. Едва когато пред него се изправи тя, той повдигна глава и срещна очите ѝ. Черни като маслини, дълбоки като кладенци, големи като воденични камъни. Тя се смути и ги наведе. Пусна си боята. А той остана с отворена уста от изненада.

„От къде изникна това чудо? Защо не съм го срещал до сега? Къде са го крили?“ – като лавина го заляха безброй въпроси. Не можа нищо да каже. Само я гледаше с почуда. А тя, едва удържала препълнената с риба калъфка, изведнъж се стресна, обърна се и тичешком се отдалечи. Избяга като млада сърна, почуствала смъртна опасност при ненадейната среща с ловеца, който я е търсил, но не е очаквал именно тук да я срещне.

Когато си тръгнаха с пълната каруца с риба, Стати запита Анастас:

– Бате, кое беше това моме?

– Как кое? На Митю Анастасовия. Най-малката. Май ти хвана окото? – Анастас го погледна изпитателно. – Пазят я като очите си.

Стати не каза нищо, а замахна с камшика и като опъна поводите, си помисли: „Гледай ти! Тя била под носа ми, а аз да не зная, да не я видя.“ Те бяха почти съседи. Къщата на Митю беше през три къщи, четвъртата.

Да. Така е. Дойде „Сляпата неделя“. И той загуби спокойствие. Тя прогони съня му. Започна да я търси. Започна да ходи по седянки, по белянки. Когато се срещнеха, а това не се случваше често, и двамата губеха ума и дума. Него, войникът, пет години не можаха да пречупят ужасите на войната, а сега сърцето му се свиваше и пот избиваше по челото му, когато срещнеше унесеният ѝ, изпитателен поглед и веднага го отместваше, щом усетеше, че я хваща да го гледа.

Тя също го хареса, но имаше нещо, което я плашеше. Дали това бяха красивите, но сурови черти на лицето? Дали я плашеше привидната безкомпромисност, която той демонстрираше в отношенията си с околните? А може би я плашеше огромната сила, която напираше от широките му яки плещи? Но фактът си беше факт. Той я привличаше и в същото време тя бягаше от него, не го допущаше до себе си. Бягаше от него като от огън, без да ѝ минава през ум, че колкото повече бяга, толкова повече този огън ще се разгаря.

Беше по коледните празници, когато я открадна. Помогнаха му приятели. Той я вдигна като перушинка със силните си ръце и я понесе към каруцата, която ги чакаше зад ъгъла. Тя се мяташе, блъскаше го с юмруци в гърдите и тръпнеща от радост го проклинаше:

– Бъди проклет! Бъди проклет! – а той се смееше и я целуваше, целуваше.

Как щеше да съжалява за тези си клетви след време тя, как щеше да съжалява.

Стати заведе Мария в село Крапец при кръстниците си и те след това им кумуваха на сватбата. След девет месеца Мария роди момиченце. Кръстиха го Василка, на името на баба Василка. Малката Василка беше вече на две годинки и половина, когато тя отново забременя. Страхът от Стати бързо се стопи, както се стопява бучката лед, попаднала под ласкавите горещи лъчи на слънцето. Тя разбра, че зад оная суровост, която я плашеше, се крие нежна като на дете душа. Заживяха щастливо. Мечтата и на двамата бе да си построят, да имат свой дом.

Стати си представяше, как вечер, когато се прибере уморен от къра или през зимните вечери, седнал на миндера или пред огнището, гледа как сюрията от деца се боричка край кюмбето или събрани около него им разказва приказки, или за това, което е видял и изживял оттатък река Батовска – за ония красоти, които има България. Представяше си, как Мария ги навиква, как кърши снага когато шета около него. И той започна подготовката за осъществяването на тази им мечта. От нивата отиваше направо на каменната кариера и до късно вадеше камъни. След това ги товареше на каруцата и ги пренасяше в двора, там, където мислеше да изгради новия им дом.