Ах, тази малка Матен

АХ, ТАЗИ МАЛКА МАТЕН

Дойде началото на месец Октомври. Времето захладня.

Щъркелите, лястовиците и пъдпъдъците отдавна бяха отлетели на юг. Около езерото все още кацаха да си отдъхнат ята от патици. Задържаха се само ден или няколко часа и отлитаха, като огласяха небето с песните си.

Появиха се гривеците, които гнездяха в руските смоленски гори, а сега с наближаването на зимата пристигаха по нашите земи. Родните врабчета и косори се събираха на ята и тарашеха дворовете, харманите, нивите и обраните лозя с надеждата, че ще намерят някое забравено зрънце, останало незабелязано под все още неопадалите листа.

Гроздоберът приключи. Гроздето бе сипано в двата огромни 1000-литрови кадоса и бе смачкано с кросното от Матенения стан. Мъжете, начело с Желез, измиха буретата, възвариха вода, в която сложиха дюлеви листа и ги запариха. Поставиха ги на местата им, запалиха и пуснаха в тях серните фитили и ги затапиха здраво. След един час те щяха да са готови, за да бъдат напълнени с оная вълшебна течност, която караше кръвта на мъжете да кипва.

Желез не обичаше слабите, сладки „женски“ вина, но знаеше, че Матен пък не обича неговото силно като моторина вино. Затова още на другия ден източиха шира за дечурлигата и напълниха едно 100-литрово буре със самоток за женорята.

Желез направи китка от сладък пелин, върза я с връвчица и я пусна в бурето. Пелинът трябваше да престои в ширата до приключване на бурната ферментация и щеше да придаде на виното оня тънък мискетов аромат, който Матен харесваше.

Останалата шира оставиха в джибрите. Тя трябваше да престои в тях поне 20-30 дена, за да изтегли танина от чепките и шлюпките и едва тогава щяха да преточат и прехвърлят виното в „мъжките“ бурета – силно, леко горчиво, леко тръпчиво – истинско мъжко вино.

Матен обичаше гроздобера с оная гълчава от женски, детски и мъжки гласове, примесена със смях, песни, закачки и задявки.

Тази година, както винаги, на помощ се бяха притекли дядо Саранди и баба Василка, Анастас с Радка, Венета, Слави Живков с цялата челяд.

Матен остана в къщи с Йорданка и Василка да подготви обяда и вечерята за гроздоберачите. А когато вечерта се прибраха и децата – възбудени, като малачета оклепани от главата до петите от боята на узрялото черно грозде, с което цял ден се бяха замеряли или с наслада бяха тъпкали в устите си, и с възторг заразправяха за преживяното през деня, тя усмихнато ги прекъсна:

– После, после ще ми разкажете. А сега отивайте кака ви да ви измие, че вижте на какво приличате! Ако дяволът ви срещне, ще се уплаши и ще избяга. Йорданке, я ги измий! Хей къде е кофата с топлата вода.

И се вдигна една олелия, която огласи целия кайряк.

След като се измиха, Матен им показа софрата:

– Сядайте да вечеряте, че майка има работа. Трябва да нахрани и големите!

Те насядаха, гълчавата секна и всички зачакаха. Матен сложи на всички от лучената яхния, като нареждаше:

– Ето това крилце е за кака ви Йорданка – да може да хвърчи, това – за Василка, тази шийка – за Танас да стане шивач, това кокалче – за Йордан…

Наряза по филия хляб за всеки и каза:

– Почвайте!

И те почнаха. Въпреки че подготвяше масата за възрастните, тя с крайчеца на окото наблюдаваше и ако някое от децата беше изпразнило чинията си, казваше на Йорданка:

– Йордана мама, сипи още на това гладно явруйче! – и като се обръщаше към другите, добавяше: – Яжте децата ми, яжте, само който яде пораства.

Демир щеше да вечеря при големите.

В семейството началото на храненето беше цял ритуал.

Обикновено закусваха с трахана, рязана чорба, кус-кус, триеница, юфка, млечна или сирена попара, прясно сварено мляко. И колкото повече хора бяха на софрата, толкова по-голям беше апетитът на децата. За закуска не се слагаха чинии за всеки един, а на средата на софрата се поставяше един голям гювеч с вдигаща се от него пара.

След като сложеше гювеча, Матен си измиваше ръцете, избърсваше ги с бялата кърпа и сядаше на столчето, прекръстваше се и казваше:

– Благодаря ти, Боже!

А Желез казваше:

– Почвайте.

И пръв вземаше бащата, главата на семейството. След него започваха всички. Те се надпреварваха, защото знаеха, че ако се заблеят нанякъде, ще останат гладни.

Желез се хранеше бързо. Той първо изваждаше кърпата си от пояса, поставяше я на лявото коляно и започваше. Когато по челото му избиеха капките пот, той я избърсваше и продължаваше.

Понякога някое от децата извикваше:

– Татко, окапа си потурите – и показваше с ръка.

Всички избухваха в приглушен смях, като закачливо гледаха татко си. А той, без да каже нито дума, ставаше, отиваше в другата стая и след минута се връщаше.

– Ти, синко, още се спъваш на равното като вървиш, защото не виждаш добре. Къде съм се окапал? Я вижте!

Децата прихваха отново. Те знаеха номера на Желез. Той просто беше завъртял потурите – предницата беше отишла отзад, а чистата задница беше дошла отпред.

– Я да мълчите, джанабети такива! – ги скастряше Матен. – Ще видим дали и вие няма да се накапвате, когато пораснете и когато трябва да се грижите за цяла сюрия като вас.

Един ден миналата зима ритуалът по храненето беше нарушен и всички запомниха за цял живот случилото се. Запомниха го, защото видяха, разбраха и осъзнаха, че една необмислена постъпка, жест или действие може да обиди до болка този, който най-много ги обича и се грижи за тях, че майка им, която от ранно утро до късна вечер не превиваше крак, беше горд човек и не допускаше да бъде обиждана или пренебрегвана.

Какво се бе случило?

Този ден Матен стана рано. Провери дали децата са завити добре. Мислено ги помилва и целуна. Отиде при оджаклъка и запали огъня. Тихо изкара голямата нощва, преся брашното, извади от гърнето голямо парче квас, разми го внимателно с топла водичка и след това замеси с него тестото за хляба. Нощвата почти се напълни. След това я зави с големия месал, отгоре сложи едно вълнено одеяло и накрая метна върху тях тежката кожена бонта. Този номер тя беше научила от майка си. Така тестото втасваше много бързо. После тя щеше да го замеси още веднъж и да го разнесе по тавите, за да се надигне отново. Така хлябът ставаше мек като вълна, дебел цяла педя и вкусен като хляба на… мама, който можеш да ядеш така – без нищо, със сирене или наръсен с мерудия. Винаги, когато го извадеше от фурната, децата се скупчваха около него, привлечени от оня чуден аромат, който караше стомахчетата им да започнат да се свиват и да отделят стомашен сок.

Но тя не бързаше да им даде от горещия още хляб, а го подреждаше на софрата, напръскваше го с вода и го завиваше с месала.

– Сега ще почакаме да отиде до нивата и да се върне, иначе Дядо Боже ще ни накаже.

Това значеше, че след половин час те щяха да получат своето мечтано парче и да отидат да играят.

Сега обаче децата спяха.

Когато тестото започна да се надига, Матен напали фурната. След като беше готова, когато сводестият ѝ таван побеля, Матен извади жарта и премете пода с парцала, завързан на дълъг прът. Едва тогава метна тавите и добре затвори вратата. Когато извади хляба – дебел, пухкав, с нежна златиста корица отгоре, тя го подреди внимателно на софрата и го зави с месала. Напълни до половината големия чувен с вода, хвърли вътре лъжица сол и го сложи на пиростията да се загрява. После изкара малката софричка, наръси я с брашно, което поръси с вода и започна да разтрива триеницата. Когато беше готова Матен взе ситото, сложи всичко в него и отся брашното, а останалите ситни тестени късчета разстла върху софрата, за да изпръхнат. Когато водата в чувена завря, тя започна с едната ръка да насипва триеницата във водата, а с другата бавно да бърка с голяма лъжица, за да не стане чорбата на „топачи“. Когато прецени, че триеницата е сварена, тя хвана с двете си ръце дръжката на чувена и го сне встрани от огъня. После сложи медния калайдисан тиган, бързо добави 3 лъжици свинска мас, изсипа нарязаната на ситно глава лук и когато той стана златист, сложи червения пипер. Разбърка запръжката и я изля върху триеницата. Чу се силно джъзкане, като че ли закалиха острието на голям касапски нож. Веднага разбърка с лъжицата.

Закуската беше готова. Ароматът на запръжката се разнесе из цялата къща. Децата, които се бяха събудили вече и се боричкаха като котета, скочиха. Някой извика:

– Мама е направила триеница.

– Бързо се обличайте и на мивката – да се измиете! – се разпореди Йорданка, която в момента заплиташе голямата си плитка.

И те през глава се спуснаха да се облекат и измият.

Насядаха около софрата и зачакаха. Когато Желез се появи, всички се смълчаха. Той седна. Изкашля се в дланта си. Извади кърпата, постави я на коляното и също зачака. Матен изсипа триеницата в големия гювеч. Внимателно го пренесе и постави в средата на софрата. Огледа децата, които бяха взели в ръце дървените лъжици, готови за атака. Обърна се и отиде да си измие ръцете. След това, както винаги, трябваше да седне, да се прекръсти и да каже:

– Господи, благодаря ти!

И тогава Желез щеше да произнесе онова сакрално:

– Почвайте!

Да. Така трябваше да стане и съгласно традицията и уважението към главата на семейството, Желез трябваше да започне пръв. Но този път това не се случи. Дали Желез беше много гладен или много бързаше, не се знаеше. Но той беше започнал да се храни, като с примера си увлече и някои от децата.

Матен застана до него и за секунда се замисли. След това се наведе, взе гювеча, обърна се и излезе навън. Отиде до кочината и обърна така вкусната, ароматна и очаквана триеница в коритото на прасетата. Върна се обратно и като трясна празния гювеч на средата на софрата каза:

– На, яжте! – в гласа и прозвуча горчивина и обида.

Каза, обърна се и отиде пред огнището да си гледа работата.

Всички гледаха втренчени. Желез измърмори нещо, стана и бързо се намери на двора.

Нито на обяд, нито вечерта Матен сложи софрата и всеки се спасяваше както може – с коматче хляб и бучка сирене или с писюр милина, която им направи кака им Йорданка.

На другата сутрин, все едно нищо не се беше случило. Всички изчакаха Матен да седне, да се прекръсти и да каже:

– Благодаря ти, Господи!

Тя го каза тихо, последна поднесе към устата си лъжицата и започна бавно да се храни, като с наслада наблюдаваше най-скъпите за нея същества. А те ядяха с невиждана охота и апетит най-хубавата и вкусна трахана през живота си, като от време на време се поглеждаха дяволито, побутваха се и под мустак се подсмихваха.

Матен видя всичко това и разбра, че и те са я разбрали. Да. Те я разбраха и до края на живота си не само помнеха, но и учеха децата и внуците си да ценят, да уважават, да се прекланят пред оня тих, незабележим и с толкова любов полаган тежък, робски труд от жената, съпругата и майката.