Мъко моя, българска

МЪКО МОЯ, БЪЛГАРСКА

Коста вече беше подминал Сатълмъш, когато чу зад себе си приближаващи се каруци. Обърна се. Бяха две. Той се отдръпна от пътя и продължи. Едната от каруците го отмина, но когато другата се изравни с него, спря. Спря и Коста. В каруцата имаше турско семейство. Отпред стоеше мъж на средна възраст, а отзад жена със закрито лице, която придържаше с дясната си ръка момченце на 5-6 годинки.

– Накъде отиваш бе, приятел? – запита каруцарят.

На Коста му направи впечатление, че турчинът не се обърна към него с онова унизително обръщение, с което се обръщаха турците във вътрешността към раята – гяур.

– Нататък – неопределено отговори Коста и посочи с ръка напред.

– Качи се! – покани го каруцарят.

Коста се качи, седна до него и каруцата потегли.

– Как се казваш? – запита каруцарят.

– Коста.

– Ямалъ Коста – неочаквано се обади детето.

Майка му го скастри:

– Сус! Когато големите говорят, децата мълчат и слушат. Колко пъти съм ти казвала.

Детето се сгуши в нея виновно, но то беше казало невинно онова прозвище, с което през годините щеше да се помни името на Коста – Ямалъ Коста. Терзията Ямалъ Коста, тоест Белязания Коста.

– А ти как се казваш? Откъде сте?

– Аз съм Осман Дервиш оглу. Този бабаит е Хасан. Голям човек ще стане. Много знае. На клочката от полога яйцата ще измъкне, без тя да разбере – засмя се той. – А това е жена ми. Ние сме от чифлика на Кир Ахмед. Ей, къде е – и той показа напред, където в далечината се очертаваха скупчени в кръг къщи.

Колкото повече се приближаваха къщите придобиваха реални очертания. След малко спряха пред портите на най-голямата – къщата на Кир Ахмед ага. Каменната ограда на двора беше висока поне два метра.

Осман скочи от каруцата, приближи се до масивната порта и почука с дървения чук, закачен на касата на вратата.

Отвътре най-напред се обадиха кучетата, а след това някой запита:

– Кой си?

– Селим, аз съм Осман! Водя един ябанджия. Мисля, че трябва да го види Кир Ахмед ага. Казва се Коста, Ямалъ Коста.

– Чакай там! – стъпките се отдалечиха, но след две три минути отново се приближиха. Вратата се отвори.

– Да влезе!

Осман се качи на каруцата и махна с ръка.

– Жив бъди, приятелю.

След него малкият се провикна усмихнат:

– Бъди жив, Ямалъ Коста!

Коста им махна и влезе през вратата. Въведоха го в голяма стая, застлана с килими. Край стената имаше ниски миндери, покрити с пъстри покривки. На централния миндер бе седнал възрастен мъж с побелели брада и коса. Той държеше в ръката си кехлибарена броеница. Пред него бе поставена голяма ниска софра, около която бяха поставени четири трикраки столчета.

Коста почитателно сложи дясната си ръка на гърдите и се поклони.

– Добър ден, ефенди.

– Добър ден. Заповядай! Седни! – отговори оня.

И когато Коста остави торбата и ямурлука и седна на трикракото столче, поставено вдясно от вратата, продължи:

– Кой си ти? Откъде идваш и накъде отиваш? Тескере имаш ли?

И преди Коста да отговори, плесна с ръце. На вратата се показа този, който посрещна Коста.

– Селим, донеси две кафета да почерпим госта. Сигурно идва отдалеч.

Селим изчезна зад вратата.

– Аз съм от Котел.

Коста интуитивно разбра, че трябва да отговори откровено и изчерпателно на всички въпроси на този човек, от който лъхаше мъдрост и достолепие.

– Търся конак, където да спра. Вървя вече пет месеца и не мога да го намеря.

Коста се стремеше да държи главата си така, че да не се вижда или да не се набива в очи големият му белег. А оня го наблюдаваше внимателно и съпоставяше думите с израза на лицето и очите му. Проникваше в интонацията на гласа му и въпреки, че Коста се опитваше да скрие душевното си състояние, оня безпогрешно бе разбрал, че не случайността, а нещо голямо, страшно го бе довело в този край. Коста продължи:

– По занаят съм терзия. Майстор терзия.

При тези думи Кир Ахмед се оживи. Размърда се сякаш да намести старите си кокали върху миндера и запита:

– А кетап имаш ли?

– Да, имам.

Коста притегли торбата, която беше оставил до стената на един разкрач от себе си, развърза я и след секунди извади навитото на руло майсторско свидетелство и тескерето. Освободи документа от връвчицата, с която беше завързан, стана, приближи се до Кир Ахмед, и го подаде:

– Буюр, ефенди!

Оня взе документите, внимателно ги разгледа и ги върна. Настъпи кратко мълчание. През това време Селим отвори вратата и внесе на табличка поръчаните от стопанина кафета. Коста прибра внимателно документите в торбата.

– Вземи столчето и седни близо! – и когато Коста седна пред софрата, оня посочи кафето. – Буюр, Уста Коста, Ямалъ Коста – и сам взе своята чашка. – Слушай! – той за секунди се замисли. – Слушай, уста Коста! Идва зима. След месец ще започнат дъждовете, ветровете, а ти не знаеш какви ветрове има тука. Ти вече почти си стигнал края на падишахлъка. Оттатък е чужбината. Един мъдрец е казал:

 „Родният ад е по-добър от чуждия рай.“

Той замълча. Мълча дълго. Сега Коста се опитваше да проумее смисъла на тези думи. След години щеше да ги разбере, но сега не можеше да намери опора, за да измести оня голям камък, под който Кир Ахмед беше скрил отговора. А Кир Ахмед, като че ли се сепна и излезе от бримката на нещо, което го беше хванало и беше отклонило мисълта му нанякъде другаде.

– Ти си майстор-терзия? Терзия в тарафа нямаме. Ходим чак в Хаджиоглу Пазарджик едни потури да си ушием. Остани да презимуваш тук при нас. Ще ти намерим работа. А напролет по живо, по здраво може да продължиш нагоре. На първо време, ще ми ушиеш един кат дрехи, да те видя що за уста си.

Коста разбираше, че не след дълго времето ще се влоши, а още не бе намерил място, където да си свре главата, за да изкара зимата, и се съгласи.

– Кир Ахмед ефенди, ще те послушам. Виждам, че си мъдър човек. И съветът ти е мъдър. Ще остана, щом ме каниш. Ще остана до пролетта.

И Коста остана. Настаниха го в една голяма стая под навеса-сеновал. Оборудваха я с всичко за живеене и работа. След една седмица отидоха с Кир Ахмед и синовете му в Хаджиоглу Пазарджик, откъдето накупиха платове, ширити, гайтани, конци и всичко друго, което беше необходимо за работата на уста Коста. На другия ден по обяд Коста се запъти към дома на Кир Ахмед. На входа го посрещна Селим:

– Къде отиваш?

– При Кир Ахмед ага. Идвам да му взема мерките.

– Нека влезе – чу се отвътре гласа на Кир Ахмед. Той го беше видял през прозореца.

Измина точно една седмица от този ден. Коста от ранни зори до късна вечер кроеше, тропосваше, подшиваше. Накрая, когато всичко беше готово, изглади дрехите, нагъна ги внимателно и ги занесе на Кир Ахмед.

– Заповядай, Кир Ахмед ефенди. Готови са.

Кир Ахмед не каза нищо, а Коста се обърна и излезе. Кир Ахмед не го спря.

Коста се прибра в стаята си, седна на столчето пред прозореца и се загледа навън, а там, навън, животът кипеше. Той не виждаше нищо, защото мисълта му го отнесе далеч, далеч. Тя прескочи първо до родния Котел при майка и татко, при сестричката и трите братчета. След това се върна в Кара курт. Какво ли правят Ирина, Иван, дядо Георги, баба Мара? Да. Ирина, Ирина. Тя бе влязла в сърцето му и колкото минаваше времето, толкова повече мислеше за нея, за ония ласкави влюбени очи, очите на неговата Ирина. Той почувства отново болката в сърцето си, почувства как тъгата обхваща душата му. Унесен в мислите си той не видя как Селим прекоси двора. Едва когато се хлопна вратата на стаята, се сепна.

– Бързо! Кир Ахмед ага те вика – издекламира Селим и изчезна.

Когато Коста отвори вратата на стаята на Кир Ахмед с изненада видя, че цялото семейство се беше събрало. Кир Ахмед стоеше в средата на стаята наперен, изправил глава, сложил ръце на кръста. Той се беше усмихнал до уши и демонстративно се въртеше на всички страни.

– Викал си ме, Кир Ахмед ефенди.

– Ще те викам я, как няма да те викам. Я виж какво направи от мен! – и той изпъчи още повече гърди.

Всички с възхищение гледаха ту него, ту Коста и усмихнати одобрително клатеха глави. А Кир Ахмед продължи:

– Наистина си майстор. Добър майстор си, Ямалъ Коста – и отново широка усмивка заля лицето му.

Той отиде до скрина, вграден в отсрещната стена, издърпа едно от чекмеджетата и отброи две жълтици. Обърна се към Коста и ги подаде.

– Вземи ги, синко. Ти ги заслужаваш.

Коста не реагира. Той сложи ръка на сърцето си и като се поклони леко, тихо каза:

– Кир Ахмед ефенди, не мога да ги взема. Не се обиждай! Нека това бъде моя подарък за теб, за добрината ти, за това, че ме прие под покрива на дома си. И ги носѝ със здраве дълги години за радост на голямото ти семейство.

Кир Ахмед се замисли:

– Добре! Но от днес нататък всяка дреха, която ушие уста Ямалъ Коста, ще се плаща с по една жълтица.

И се заредиха дните. Мълвата, че в чифлика е дошъл и живее голям майстор-терзия отначало достигна до живущите в него, след това тръгна по околните села, та стигна чак до Шабла и Каварна.

Първи дойде Осман, доведе Хасанчо и помоли да му ушие дрешки. Само за три дни Коста премени като кукла сина на Осман. Когато го облякоха и Осман бръкна да извади кесията си, за да плати, Коста го спря с думите:

– Те са подарък на моя кръстник. Нека ги носи със здраве. – усмихнат каза той и сложи ръка на главата на Хасанчо.

А малкият сияеше от радост и трудно се сдържаше да не изскочи навън, за да го видят другите деца.

И заприиждаха клиенти. Коста едва смогваше.

Понякога при него идваше Ахмедчо, най-малкия внук на Кир Ахмед. Той сядаше на леглото и с любопитство наблюдаваше как работи уста Ямалъ Коста и жадно поглъщаше думите, които му казваше той. Постепенно между тях се зароди истинско приятелство и те чувстваха нужда да се виждат ежедневно.

Ахмедчо бързо се отпусна и още щом се появеше на вратата започваше да говори. Споделяше какви премеждия са му се случили, къде и защо си е разранил коляното, защо му се е скарала майка му или баба му. Коста го слушаше внимателно и като изразяваше становище за случилото се от позицията на приятел му даваше съвети, които Ахмедчо с доверие приемаше и изпълняваше. Не мина много време и той започна да помага на Коста. Събираше изрезките, метеше, носеше дърва за печката.

Кир Ахмед също идваше. Обикновено това ставаше след вечеря. Те разговаряха до късно вечерта. Той някак, сякаш неволно, информираше Коста за събитията по света, в Империята, в тарафа, както се изразяваше сам. Понякога идваше със сина си Исмаил, бащата на Ахмедчо. Кир Ахмед имаше още двама сина, които отдавна беше задомил и отделил като самостоятелни семейства. Беше им построил къщи, беше им дал ниви и добитък. Неговата къща беше голяма и имаше място за всички, но Кир Ахмед разсъждаваше по друг начин: „Птицата стои в бащиното гнездо до време. След това трябва да полети сама, да свие свое гнездо. Не отлети ли, все ще е като яма в бащиния дом, все ще се свива под сянката на бащиното крило. Аллах дава крила на птицата да лети, а не да клечи до фустата на майка си. Такава птица не е орел, а кокошка.“

Кир Ахмед и цялото семейство виждаха влечението на Ахмедчо и го одобряваха. Те чувстваха, как детето се променя, как очичките му ставаха по-големи и виждаха повече. Един ден Кир Ахмед ги завари, когато Коста го учеше да вдене конец в иглата. Коста почитателно стана, след него стана и Ахмедчо.

– Буюр, Кир Ахмед ефенди.

– Продължавайте, продължавайте! – отговори Кир Ахмед и седна на леглото.

– Как е? Може ли да стане добър терзия от него, сече ли му пипето?

– Ще стане, голям майстор ще стане, но трябва сега да яде повече, да слуша баба и дядо, татко и майка. И да пълни главичката си със знания и мъдрост – и Коста намигна на Ахмедчо, който се ухили и му отговори също с намигване.

Кир Ахмед видя ишмарите, които си направиха двамата, усмихна се, стана и излезе.

Беше шести януари. Работата погълна Коста и той забрави, че довечера е бъдни вечер, че утре е Рождество Христово. В родния Котел, в семейството на майстор Терзи Лефтер се тачеше този най-голям християнски празник, но сега той забрави за него. Както обикновено, щом се смрачи, запали двете кандила и продължи да работи. Изведнъж той почувства, че нещо става навън. Чу тупурдията от много стъпки и приглушени гласове. В следващия миг някой почука на вратата.

– Кой си? Заповядай!

– Посрещни гости, уста Ямалъ Коста! – се чу гласът на Кир Ахмед и вратата се отвори.

Коста скочи. В стаята влезе цялото семейство. Всеки носеше по нещо в ръцете си.

– Спирай работата и слагай софрата, чоджум! – весело нареди Кир Ахмед.

Коста отначало гледаше с недоумение, но изведнъж нещо му светна в главата. Коледа! Да, Коледа настъпва. Как можа да забрави! Набързо почисти масата и сложи софрата. Старата постави в средата на софрата голяма пита. Коста гледаше изумен. На средата на питата беше направен кръст. Снахата Гюлхан нареди около нея дървени лъжици. Коста се съвзе от началното объркване.

– Заповядайте! Седнете!

Когато всички насядаха, Кир Ахмед се закашля. Настана тишина.

– За вас, християните, настъпва голям празник, рождеството на вашия Месия Исус Христос. Аллах е един за всички хора на земята, а Мохамед и Христос са братя. Разреши, уста Коста, да те поздравим с вашия празник и да го посрещнем заедно! Разчупи питата да видим на кого ще се падне парата!

Преди да посегне към питата, Коста се прекръсти.

– Нека бог да бъде с вас и да ви пази. Благодаря за радостта, която ми донесохте – и той внимателно разчупи все още топлата погача и постави парчетата пред всеки един.

Старата Илдъз сложи на масата голям гювеч, вдигна капака му и в стаята се разнесе приятния аромат на варен боб, подправен с чубрица, риган, гюзум.

– Ето парата, парата се падна на мен. – изведнъж скочи малкият Ахмедчо като в ръката си размахваше малка златна монета.

Зимата отмина сурова с много сняг, снежни виелици и с работа над тезгяха. А когато се налагаше да се чисти снега пред обора или къщата, да се отварят пъртини за хората и добитъка, Коста грабваше лопатата и работеше заедно с всички като член на семейството и през цялото време в главата му се въртеше мисълта: „Защо с такова внимание и благоразположение се отнасяха с него в този дом? Кой беше Кир Ахмед?“ Той беше слушал много за турските велможи – каймаками, заптиета, мюезини, бейове, които гледаха на българите като на рая и презрително ги наричаха гяури.

Дойде февруари. Ахмедчо беше седнал до печката и разказваше на Коста как потънал в дълбоката пряспа зад къщата и ако не било кучето Арап да го открие и да го издърпа, можело да замръзне там и да го изядат вълците, ако не го намерят до вечерта. Коста слушаше и съчувствено клатеше глава. По едно време влезе Кир Ахмед.

– Тук ли си бе, керата? Майка ти те търси от кое време, тревожи се да не си се забучил отново в някоя пряспа. Хайде, хайде бягай да те види, че не трябва да се оставят майките да се тревожат.

Ахмедчо излезе. Коста бръкна под тюфлека на леглото и извади неголяма кожена кесия и я подаде на Кир Ахмед.

– Кир Ахмед ефенди, това са парите, дето съм събрал с твоя помощ. Моля те, вземи ги при себе си. Аз няма къде да ги държа. Виждаш, под тюфлека ги слагам.

Кир Ахмед се изненада, но се овладя бързо.

– Не те ли е страх, че мога да ги похарча? – засмя се той.

– Не, не ме е страх.

– Добре тогава. Когато ти затрябват, ще си ги вземеш – с видимо задоволство за оказаното му доверие и уважение заключи той.