Кланцата

КЛАНЦАТА

Дойде Декември и точно месец преди Коледа започна подготовката за тържественото посрещане на Рождението на сина господен Исус Христос. Щом се мръкнеше, селото се огласяше от звъна на хлопките на кланцаджиите и песните на коледарите, които започваха репетициите си под сайвантите или около саплъците.

Матен и момичетата ушиха и украсиха маската на „Марталоза“, дрехите на „Бабата“ и „Попа“. И всички се зарадваха, когато една вечер пристигнаха дядо им Саранди и баба им Василка. Те донесоха една голяма торба, от която за учудване и възхищение на всички извадиха широк кожен колан със закачени на него най-малко десет различни по калибър хлопки, стар опърпан кожух, дървена сабя, дървен кръст и малко, калайдисано отвътре менче, което баба Василка беше лъснала с пепел до блясък отвън. Накрая тя извади торбата на „Касиера“, ушита от пъстра котленска престилка.

– Търсих маската, но не можах да я намеря. А това са хлопките и кожуха, с които баща ви Желез ходеше на „Кланца“. Той беше най-хубавият „Марталоз“, когото съм виждала някога. Той не играеше, той танцуваше – не без гордост каза тя и щеше да продължи, че Никола е бил най-добрият „Поп“, че Стати е бил най-добрият „Касиер“, че Венета е била най-добрата „Баба“, че Томата е бил най-добрият „Кьопекчия“, но дядо Саранди я прекъсна, защото знаеше, че когато стигне до Томата, щеше да се разплаче:

– Хайде, стига, Бабо! Нека да облечем вече „Марталоза“!

През следващите дни Желез с присъщата одухотвореност, която го обземаше, когато се залавяше да прави нещо, което му е присърце, започна да ги учи как да се движат „Марталоза“ и „Бабата“, какви думи трябва да казват и каква молитва и как да я произнася „Попа“.

Всички се превиваха от смях, когато той, надянал маската, препасал колана с хлопките, размахваше сабята и се вживяваше в ролята на „Марталоз“ или застанал пред тях произнасяше молитвата, като накрая замахваше с въображаемата чимширена китка да ги ръси със „светена вода“.

Подготовката и репетициите продължиха до последния ден преди Коледа – 6 януари.

Точно в шест часа дружината на Атанас и Йордан тръгна.

Най-отпред подскачаше Атанас – „Марталоза“. Походката му беше такава, че да друса колкото може по-силно хлопките. На главата му бе надяната страшна рогата, мустаката, зъбата маска. В ръката си държеше дълга дървена сабя.

След него, превита на две, подпряна на бастунчето си, подтичваше „Бабата“. Подире им тях важно крачеше „Попът“, който в едната си ръка държеше менчето със „светената вода“, а в другата – китка чимшир и дървено кръстче. След „Попа“ крачеше „Касиерът“ с преметната през рамо торба, следвани от „Кьопекчиите“ с дълги сопи в ръка, с които трябваше да ги пазят от злите кучета.

Чули гюрултията, Желез и Матен, дядо Саранди и баба Василка, момичетата – Йорданка, Василка и Пепа излязоха пред дома.

Щом стигнаха до тях, „Марталозът“ и „Бабата“ започнаха да се движат в кръг, като размахваха сабята и бастуна и гонеха злите духове. Изведнъж „Бабата“ се спъна и падна на земята. Тогава „Марталозът“ се изправи пред стопанина, започна да друса още по-силно хлопките, поздрави го и в следващия миг поздравът му премина в укор:

– Авшам айросум бе чорбаджи! Авшам айросун! Бен сана сюйлемедим ми, кую, муя олмасън, беним бабу дюшмесин, сакатламасън! Те дюштю. Те сакатландъ! Добър вечер, чорбаджийо! Добър вечер! Аз нали ти казах дупки-мупки да няма, мойта „Баба“ да не се спъне, да не падне, да не се осакати! Ето на, падна и се осакати!

След тези думи той се обърна, отиде при „Бабата“ си, сложи сабята на гърба ѝ и като я потупа леко, каза:

– Хайде, бабо, аалама, Калк, гиделим! (Хайде бабо, не плачи! Стани да си отиваме!)

И двамата се отдалечиха, като „Бабата“ силно накуцваше.

След тях дойде редът на „Попа“, който застана пред стопаните и започна да нарежда своята молитва:

– Сега, когато светът, земята, небето, горите и реките, полята и планините и всички хора на света очакват да се роди Божият син Исус Христос, нека заедно с него във вашата къща да влезе голям берекет от здраве, деца, гад, зърно! Амин!

След последните думи на молитвата той потопи китката в менчето и с широк замах започна да ръси във всички посоки със „светена“ вода.

И ето, че дойде редът на „Касиера“. Той разтвори торбата, в която Матен усмихната и щастлива изсипа цял гювеч със сушени сливи и зарзали, пуканки, орехи и курабии.

Процесията, изпратена от цялата челяд до вратника, се отправи към съседната къща, където с нетърпение ги очакваха.

„Кланцата“ трая точно до полунощ, когато над селото се понесоха тържествените песни на коледарите, известяващи появата на Божието чедо:

„Ой, коледо, мой коледо, родило се боже чедо!“

Или:

„Стани, стани, нине,

стани, господине,

че ти идват добри гости,

добри гости – коледари!

Стани, стани, нине,

стани, господине,

че ти носят добри вести,

добри вести коледарски!

Стани, стани, нине,

стани, господине!

Родило се е Боже чедо!“